Да се разкаже подробно за нейното надигане значи да се пренапише историята на света, но понеже тази история е единен процес в цялото и в подробностите, то ние ще разкажем само как се надигаше и приближаваше промяната в малкото и хубаво селце Чийзинг Ейбърт в Кент. По този модел читателят ще си създаде представа за промените в целия свят.
В Чийзинг Ейбърт имаше, както може да се предположи, свещеник. Но свещениците са различни, а от всички най-много обичам пъстрите, т.е. тези, които са реакционери и консерватори по професия, а проявяват страст към реформите и нововъведенията. Чийзингският свещеник беше точно такъв. Той беше дребничък, пълничък, много благонамерен и консервативно мислещ човечец. Но преди да поговорим за него, ще трябва да се върнем към времето, когато госпожа Скинър — спомняте ли си бягството й от имението — донесе Храната на боговете в обикновеното, идилично английско селце.
Тогава на светлината на залязващото слънце това селце бе много красиво. Редиците къщурки, покрити със слама и червени керемиди, бяха нанизани в долината в подножието на планината, покрита с букова гора, край криволичещия път, който се спускаше от църквата към моста. Почти всяка къщичка беше оградена откъм фасадата със стобор, обвит с храсталаци или увивни растения. Къщата на свещеника беше встрани, между църквата и камбанарията, която беше доста висока. Под моста сред върбалаците се пенеше бързичък и широк ручей, чиято вода, прозрачна и бистра като огледало, на места бе покрита с пяна. С една дума, видът на селото беше типично английски — високата кула и пълното спокойствие се набиваха на очи под жарките лъчи на слънцето.
Свещеникът също поразяваше със своето спокойствие, образованост и нерешителност. Впрочем той винаги изглеждаше такъв — от ранно детство до зряла възраст си беше все нерешителен. От пръв поглед всеки разбираше, че той е започнал образованието си в потъналото в бръшлян народно училище с най-почтени традиции и благовъзпитани ученици, но без химична лаборатория, и го е завършил в старинната гимназия с готическа фасада. Освен богословски съчинения и проповеди той четеше всички книги, с които е пълна страната ни от хиляда години насам. Върху своята закръглена фигура под топчестото личице, прилично на недозряла ябълка, той носеше винаги скромни свещенически дрехи, но шити при най-добрия шивач в Уест Енд, и от професионално приличие никога не окачваше верижка на часовника си.
В онази вечер, за която става дума в нашия разказ, свещеникът стоеше на верандата на къщата си и гледаше към селото с израз на блаженство и пълно задоволство.
— Ние имаме голям късмет — каза той, като махна с пухкавата си ръчичка във въздуха, — хълмове ни предпазват от всички страни от останалия свят. Той изобщо не ни влиза в работата.
Между свещеника и неговия приятел се водеше разговор на тема модерните мании, демокрацията, упадъка на религията, двадесет и пет етажните сгради, автомобилите, жълтата заплаха, липсата на вкус у съвременните хора, както и на какъвто и да е интерес към друго освен към вестниците…
— Да, той не ни влиза в работата — повтори почтеният свещенослужител.
Точно в този миг до слуха му достигна шум от стъпки, така че свещеникът бе принуден да се обърне и да види кой идва.
Представете си една бабичка, която крета по пътя с денк в костеливите си ръце и със скъсан чадър под мишница; от цялото й сбръчкано лице се вижда само един нос, а от облеклото й се набиват на очи само грамадните, скъсани и прашни обувки. Можеше ли да предполага свещеникът, че с тази бабичка в селцето влиза непредвидимото, с други думи, самата Съдба? А това беше точно така, защото бабичката — госпожа Скинър, разбира се — носеше в денка си Храната на боговете.
Багажът много й тежеше и тя не можеше да се поклони, затова се престори, че не вижда свещеника, и измина три ярда по посока към селото. Свещеникът мълчаливо гледаше след нея, докато обмисляше продължението на разговора. Баби с бохчи и денкове ходят, откак свят светува, поради това в появата на госпожа Скинър нямаше нищо необикновено.