— Да, ние живеем встрани от света — продължи свещеникът, — в кръговрата на обикновените и вечни неща. Ние се раждаме, работим, сеем и събираме зърното в хамбарите, с пот на чело си изкарваме хляба. Световната суета минава край нас. Нещата малко се променят, но човечеството… aere perennius (сиреч „по-устойчиво от медта“ — свещеникът обичаше да употребява доста често класически цитати, които изкусно вмъкваше в разговора).
А през това време госпожа Скинър — мръсна, невежа, уморена, но решителна — носеше в денка си съдбата на света…
Никой всъщност не знае какво беше отношението на свещеника към гигантските гъби, макар че той очевидно пръв ги откри.
Тези гъби растяха на известно разстояние една от друга край пътечката, по която беше вървяла госпожа Скинър, точно до селската межда. А свещеникът всеки ден се разхождаше по тази пътечка. На брой гъбите излязоха тридесет и две. Свещеникът изчисти всяка от тях поотделно, повечето промуши с бастуна си (някои се оказаха промушени два пъти). Опита се да вземе една от тях в ръце, но тя се пръсна в прегръдките му.
Пред хората, на които описваше гигантските гъби, свещеникът говореше с известно учудване и им разказваше познатата на всички история, как растящите гъби са отместили каменните плочи. След това разгърна учебника по ботаника, за да разбере към кой вид гъби трябва да отнесе тези — към Lycoperdon coelatum или към Lycoperdon giganteum (свещеникът беше страшен класификатор и дори по този въпрос имаше собствено мнение, така че названието giganteum според него беше неправилно).
Не е известно и това, дали той бе забелязал, че гигантските гъби растат точно по пътечката, откъдето мина бабичката с бохчата си, и че последната подобна гъба се оказа на двадесетина ярда от къщичката, която принадлежеше на Кадълс. Дори и да беше забелязал всичко това, той не го съобщи на никого. Но по всяка вероятност не го бе забелязал, защото в областта на ботаниката се интересуваше изключително от класификациите, а на условията на живот на растенията и на тяхното развитие не обръщаше никакво внимание.
Освен това той не забеляза никаква връзка и между появата на гигантските гъби, необичайния ръст на детето на Кадълс и гостуването на бабата на това дете, макар че то започна да расте точно месец след нейната поява.
Съвпадението на тази факти трябваше да отвори очите на свещеника, още повече че растежът на детето му донесе немалко грижи по време на кръщенето. Младенецът ревеше оглушително, когато студената вода потвърди неговата принадлежност към християнската църква и правото му да се нарича Албърт Едуард Кадълс. Свещеникът замалко не изтърва купела със светената вода.
Майката още тогава не можеше да носи детето си, носеше го баща му, но и той изпъшкваше от време на време, докато поглеждаше победоносно родителите на останалото дребно поколение.
— Досега не съм виждал такова едро дете! — отбеляза свещеникът.
С тези думи за пръв път беше изказано публично одобрение на двойката Кадълс, успяла за толкова кратко време да охрани така добре своя син, който при раждането си тежеше по-малко от седем фунта.
Скоро този син извоюва не само одобрение, но и слава за своите родители. А след месец тази слава дори надхвърли общественото им положение. За членовете на такава малка община притежаването на толкова голямо дете е почти осъдително.
Месарят претегли единадесет пъти малкия Кадълс и всеки път правеше някакъв коментар, въпреки че беше общо взето мълчалив човек. Първия път каза: „Юначага!“, втория път: „Я гледай ти!“, а третия: „Какво да ви кажа!“ След това той не казваше нищо, а само пръхтеше, чешеше се по врата и няколко пъти поглеждаше недоверчиво към стрелките на своите везни.
Всяка неделя почти всички обитатели на селото идваха да се любуват на „едрото юначе“, както го нарекоха, като повечето смятаха за свой дълг да го потупват по гърба и да кажат: „Възглавничка!“ Само госпожица Флетчър никога не го правеше, защото нямаше свои деца и не знаеше как да се отнася към чуждото.
Лейди Уондършифт, благодетелка (а същевременно и тиранка) на селото, дойде след третото претегляне, втренчи се през лорнета си в детето и така го накара да се разпищи отчаяно.
— Необикновено едро дете — наставнически съобщи тя на родителите. — Трябва добре да се грижите за него, Кадълс. С изкуствено хранене, разбира се, той не би могъл да порасне бързо, но ние ще направим каквото е по силите ни. Ще ви изпратя малко дрехи.