— Написано е много неясно — каза Редууд — и с несигурна, старческа ръка. Но все пак странно… някакво дете…
Като прочете още няколко реда, той изведнъж възкликна:
— Боже мой! Та това е госпожа Скинър, за която съвсем забравихме.
Още на другия ден той изневиделица се появи в къщата на Кадълс.
Госпожа Скинър скубеше лук в градината, когато го видя на пътната врата. В първия момент тя се вкамени, както се казва у нас, в провинцията, а след това скръсти ръце на гърдите си и зачака с трепет неговото приближаване.
Устата й ту се отваряше, ту се затваряше, като че ли искаше да изрече нещо, и единственият й зъб ту се показваше, ту се скриваше. Най-накрая тя несъзнателно и неочаквано за себе си направи реверанс.
— Искам да говоря с вас — каза Редууд.
— Заповядайте, сър — отговори госпожа Скинър.
— Къде е мъжът ви?
— Откакто съм тук, не съм го виждала, сър, и не съм получила нито едно писмо.
— Значи не знаете къде е?
— Тъй като не ми е писал, сър… — отговори госпожа Скинър и все гледаше да му препречи пътя.
— Никой не знае какво е станало с него — отбеляза Редууд.
— Май че никой.
— Странно е, че не се обажда.
— Той винаги така прави, сър. Грижи се за себе си, а за близките си — не. Умен човек е Скинър, ама винаги си е бил такъв.
— А къде е детето? — внезапно попита Редууд.
Госпожа Скинър се престори, че не разбира за какво става дума.
— Детето, което храните с нашия прах и което расте не с дни, а с часове.
Госпожа Скинър изтърва лука.
— Наистина, сър, не разбирам за какво говорите — забърбори тя и отново направи реверанс. — Вижте, дъщеря ми има дете.
— Покажете ми го — каза Редууд.
Ще не ще, госпожа Скинър го поведе към къщата.
— Истина е, сър, че дадох на баща му праха, който беше останал в кутията — заяви тя, — а след това май че взех още малко на тръгване от имението. Защото нали набързо се приготвих… за това ли да мисля…
— Хм! — многозначително произнесе Редууд, като видя детето. — Хм!
След това започна да го хвали пред госпожа Кадълс, което, разбира се, много зарадва почтената дама. После Редууд престана да й обръща внимание.
— Е, щом сте започнали, довършете докрай — каза той на госпожа Скинър на тръгване. — Само моля ви, не се преструвайте и този път.
— Да се преструвам ли, сър?… Как да се преструвам?
— О, вие прекрасно разбирате — отговори Редууд.
По изражението на бабата личеше, че тя наистина разбира.
— А вие на никого ли не сте казала? — продължи Редууд. — Нито на родителите, нито на доктора, така ли?
Госпожа Скинър кимна утвърдително с глава.
— Ако бях на ваше място, щях да продължа.
Редууд излезе от двора, спря и се огледа. Срещу портата, от другата страна на пътя, се издигаше червена тухлена постройка, обрасла с бръшлян и храсталак, с малки счупени прозорчета под покрива. Вляво от къщата зееше запусната кочина. Зад червената постройка започваше ограда с бодлива тел, а над вратата сред гъстата зеленина с тук-там пожълтели листа сияеше ярко осветена от слънцето бяла дъска, на която с едри букви беше написано: „Влизането в гората забранено.“
— Хм! — промърмори Редууд. — Хм!
В този момент размишленията му бяха прекъснати от тропота на колела и чаткането на конски копита. Иззад завоя изскочи файтонът на лейди Уондършифт. Редууд разгледа коларя и лакея. Първият беше типичен представител на хората, упражняващи тази професия, и караше файтона с такова достойнство, сякаш свещенодействаше. Други можеха да се съмняват в своето призвание и в общественото си положение, но той очевидно се смяташе за предопределен да вози лейди Уондършифт. Лакеят седеше до него със скръстени ръце на гърдите, очевидно също доволен от своята работа и от обществения си статус. Зад тях се виждаше самата господарка, облечена по селски, небрежно, но с лорнет в ръка, а до нея протягаха главички две млади госпожици.
Свещеникът, който в този миг прекосяваше улицата, почтително сне шапка, а Редууд продължаваше да стои неподвижно, с ръце, скръстени на гърба. Погледът му пробягваше от зеленината на гората към стената, а от нея към облачното небе. Но където и да погледнеше, той навсякъде виждаше гигантски деца по фланелени ризки, които седят на сламата и си играят с гигантски играчки.
„Да, сега започвам да разбирам какво ще ни донесе нашето откритие“ — помисли си той.
Малкият Кадълс, собственото му дете и децата на Косар някак се сляха в съзнанието му.
— Боже мой! — извика той, като се засмя на някаква внезапно хрумнала му мисъл, а след това се опомни и каза на госпожа Скинър, която го придружаваше: — Както и да е, но трябва добре да се храни и да му се дава достатъчно количество от праха. Аз ще се погрижа за това. Всяко тримесечие ще ви пращам по една тенекия. Тя ще ви стига.