На снимките между третата и шестата си годинка детето е русо, кръглолико, чипоносо и много добродушно. Човек остава с впечатлението, че усмивката никога на слиза от лицето му, както при всички гигантски деца на неговата възраст. През лятото ходеше босо, с широка басмена ризка с връвчица, а на главата си носеше проста сламена шапка. На една снимка държи в ръка резен диня и широко се усмихва.
Снимките, правени през зимата, са доста по-малко и по-лоши. На тях то позира с панталони и куртка, ушити от стар килим в ярки цветове, с груби дървени обувки и с чорапи от зебло (ако се съди по надписа „Джон Стикълс“). Под тези връхни дрехи носеше фланелена блуза с висока яка. Главата му също беше увита със зебло от чувал. На някои снимки е усмихнат, на други просто гледа в обектива. Още на петгодишна възраст в черните му добри очи вече се забелязваше едно особено изражение, което бе характерно за него през целия му живот.
По думите на свещеника, то причиняваше на селото големи щети. Като всички деца Албърт обичаше да играе, беше много любопитен, изобщо не беше срамежлив, но със съжаление трябва да признаем, че беше прекалено лаком. Въпреки „прекомерната щедрост“, по израза на лейди Уондършифт, той притежаваше „непростим апетит“, както го характеризираше селският доктор. Макар да получаваше от местната благодетелка повече храна, отколкото можеше да изяде възрастен човек, той все пак си пооткрадваше по нещо за ядене, което пък затвърди мнението на лейди Уондършифт за алчността и неблагодарността на низшите слоеве от народа. Откраднатото изяждаше веднага с невероятна бързина. Наведен през оградата, той често си отмъкваше хляб от количката на хлебаря с дългите си ръце. От време на време от качето на бакалина изчезваше сирене и дори коритата за хранене на гълъбите на някои места се изпразваха твърде бързо. Като оглеждаха лехите с алабаш, стопаните често откриваха следи от грамадните му крака. Там, където алабашът беше изваден, празната ямичка беше зарита с детинска хитрост. Той ядеше алабаш в такива количества, в каквито хората ядат репички. Ябълки крадеше направо от дърветата и ги ядеше така, както другите деца ядат малини и ягоди.
В едно-единствено нещо тази лакомия беше изгодна за селото — малкият Кадълс изяждаше до последната шушка Храната на боговете, така че тя, „изчезвайки“ стремително, не можеше да причини появата на някакви гигантски животни.
Трудностите, които предизвикваше, бяха наистина много. „Той се бърка навсякъде и във всичко“ — казваше свещеникът. Албърт не можеше да ходи нито на училище, нито на църква поради невероятните си размери. За да се спазят наредбите на „глупавия и вреден закон за задължителното обучение“ — цитирам думите на свещеника, — настаняваха малкия Кадълс до отворения прозорец по време на уроците, но това нарушаваше дисциплината в клас. Децата гледаха предимно него, смееха се силно, когато заговореше: такъв плътен глас нямаха дори възрастните. Опитът трябваше да се прекрати.
Същата история се повтори и с неговото ходене на църква, въпреки че тук, както ми се струва, можеше да се прояви повече настойчивост, защото момчето изглеждаше религиозно и обичаше музиката. По време на църковната служба то непрекъснато кръстосваше между троновете или седеше пред входа, слушаше звуците на органа и пеенето на хора.
Затова пък интелектуалното и нравственото възпитание на младия Кадълс, макар че се провеждаше под формата на откъслечно подхвърляни сентенции, се отличаваше с определеност и яснота. Свещеникът и всички околни със задружни усилия се стараеха преди всичко да му докажат, че неговата гигантска сила не ще му послужи за нищо и е донякъде лично нещастие, с което той трябва да се примири. Внушаваха му, че трябва да помни каквото му казват, да прави каквото му наредят, да се старае нищо да не чупи, дори нищо да не пипа. Освен това той трябваше да внимава да не настъпи нещо, да не рита, да не тича и да не скача. По-нататък той трябваше да поздравява по-големите, най-вече лицата, които принадлежат към по-висшите слоеве, да им бъде благодарен, че го хранят, поят и обличат със свои средства.
Всичко това детето заучи покорно, защото по природа беше много послушно и се отличаваше от останалите деца само по силата и апетита си.
В детските си години Албърт питаеше искрено благоговение към лейди Уондършифт, защото тя му се виждаше много величествена — във файтон или кабриолет, с камшик в ръка, дамата се отнасяше строго и високомерно към него. Що се отнася до свещеника, този почтен джентълмен напълно свикна с ролята на умния и слабия стар Давид, който се занимава с обуздаването на младия Голиат. Кадълс младши беше вече толкова голям, че никой не можеше да го възприема като седемгодишно дете, което жадува да си поиграе, по детски любопитно, по детски закачливо и обичливо, което послушно се подчинява и се нуждае от нови впечатления.