При разходките си из селото свещеникът често срещаше осемнадесетфутовото момче, което постоянно се мъчеше да задоволи двете основни детски нужди — да хапне нещо и да си поиграе. Видът на това същество, както всичко необикновено и необяснимо, дразнеше и плашеше свещеника подобно на ерес.
Като активизираше остатъците от своето въображение (ако изобщо е имал такова), свещеникът си представяше всевъзможни бедствия — най-вече засягащи го лично, — ако тази сила излезе изпод контрол. Представете си, че младият Кадълс полудее? И тогава? А ако просто му скимне да спре да се подчинява?… Но нали храбрец е не човекът, който не се страхува, а който надмогва страха! Свещеникът се мъчеше да превъзмогне страха си и при среща с Кадълс винаги му подвикваше с твърд и властен тон, с какъвто произнасяше своите проповеди:
— Как е, Албърт Едуард, продължаваш ли да си добър?
В отговор младият великан се приближаваше към него, изчервен до уши, и неизменно промърморваше:
— Да, отче… Мъча се, отче…
— Така, така! — казваше свещеникът, като леко ускоряваше крачка и сдържаше дъха си. От уважение към мъжеството си той възприе правилото никога да не се обръща с лице към опасността, щом веднъж благополучно се е разминал с нея.
Трябва да се признае, че свещеникът възпитаваше младия Кадълс много умело. Той не го научи да чете и да пише, защото смяташе това за излишно, но го караше да наизусти правилата от катехизиса — например задълженията към близките, към Бога, който може жестоко да накаже Албърт Едуард Кадълс, ако той не се подчинява на свещеника и на лейди Уондършифт. Уроците се преподаваха в двора на къщата на свещеника, така че минувачите можеха да чуят детския заекващ, но същевременно басов глас, който повтаря основните догми на учението на господстващата религия.
— Задължавам се да се подчинявам на краля и на всички власти, а така също и на водачите, учителите, наставниците и духовните отци. Задължавам се да се държа смирено с всички по-стари и по-големи от мен…
Малко по малко Кадълс израсна толкова, че започна да плаши несвикналите с вида му коне. Затова му забраниха да се приближава до големия път, и то не само в селото, но и навсякъде. Това беше голямо лишение за момчето, защото пътят бе много интересен, и то не спазваше особено стриктно забраната, като се стараеше да гледа отдалеч и да не плаши конете. Но затова пък блатата и нивите бяха изцяло на негово разположение.
Не зная какво би станало с момчето, ако не можеше да се разхожда на воля из полята, които се простираха на цели километри. Там то се губеше по цели дни, късаше клони от дърветата и правеше от тях грамадни букети — докато не му забраниха и това. Хващаше овце и ги разполагаше в прави редици, а те тутакси се разбягваха (нещо, на което той се смееше от все сърце), копаеше огромни ями и дупки — но му забраниха и това.
При разходките си из полето Албърт стигаше хълма над Ренгстън, но не отиваше по-далеч, защото оттам започваха оградените места и стопаните им го пъдеха — едни заради лакомията му, други заради ръста му, който всяваше страх у всеки срещнат. Те налитаха върху него с камшици и насъскваха кучетата си. Дори чух, че веднъж или два пъти стреляли по него със сачми от ловджийска пушка. В противоположната посока той стигаше до самия Хиклиброу, защото оттам през гората можеше да се видят Лондон, Чертъм и Дувърската железница. Но до нея не можеше да се приближи, защото навсякъде беше оградено и имаше табели: „Минаването забранено.“ Той не можеше да прочете надписите, но инстинктивно избягваше табелите.
Пътниците от преминаващия влак често го виждаха да седи край каменоломните на хълма. Беше напълно ясно, че влаковете му доставят приятни емоции: щом ги видеше, той започваше да размахва огромното си ръчище и да вика нещо.
— Бива си го този хлапак! — казваха си пътниците един на друг. — Едно от гигантските деца, отглеждани с Храната на рекламата. Казват, господине, че то не ставало за нищо. Било полуидиот и чисто и просто разорявало общината.
— Родителите му са много бедни, нали?
— Живеят за сметка на господарката на близкото имение. Бедни са наистина.
Обикновено целият влак се струпваше на прозорците.
— Добре че най-после прекратиха с това безобразие — отбеляза един дълбокоумен джентълмен. — И какво ще стане, ако се хранят няколко хиляди такива субекти, а?
— Напълно вярно! — обади се друг също толкова мъдър джентълмен.