Младият Кадълс беше много нещастен.
Да вземем например неприятностите с реката.
Момчето на Спендър го научи да прави корабчета от вестник и да ги пуска надолу по реката, а когато те изчезваха под моста в ейбъртския парк, Кадълс притичваше и ги хващаше в селището. Но трябваше да притичва през мястото на Тормет! Помислете си само в какво положение изпадаха свинете на Тормет, след като всякакви движения им бяха противопоказани! А и бродът беше точно под прозорците на замъка Ейбърт — под носа на лейди Уондършифт. Приятно ли е, кажете, да гледате мръсните смачкани вестници, пък и осемнадесетфутовия хлапак, който тича презглава сред стадо изплашени свине?
Тъй като не можеха да му наложат наказания, младият Кадълс дори се изхитри да си прави мънички постройки. Изкопал, да речем, пристанище за своята хартиена флота, след това направил канал, който кой знае как залял мазето на лейди Уондършифт, и най-накрая… отбил рекичката. Той я прегради, като пренасяше пръст със старата врата на плевнята (трябва доста да се е потрудил), водата изви към разсадника на замъка, като отнесе госпожица Спинкс, нейния триножник и най-хубавите й акварелни рисунки. Впрочем самата Спинкс остана почти невредима, измокри се само до пояс и побягна вкъщи, но триножникът и рисунките бяха отвлечени. От разсадника водата сви край оградата, замъкна и нея и през зелената врата изскочи на завоя, където стигна трапа и отново влезе в коритото си.
Сам изплашен от последиците на своето начинание, младият Кадълс цели две денонощия не се прибра вкъщи. Върна го гладът и тогава над момчето се разрази такава буря, каквато съответстваше на размерите му повече от всичко друго, което му бе писано да понесе в родното си гнездо.
Веднага след тази сдучка лейди Уондършифт, загрижена за наказването на виновника, взе едно решение. Отначало то бе съобщено на иконома, и то толкова ненадейно, че той подскочи от изненада. Човекът прибираше чиниите след закуска, а лейди Уондършифт гледаше през прозореца към терасата, откъдето хранеха елените.
— Джон! — внезапно извика дамата с повелителен тон. — Този хлапак трябва вече сам да си печели хляба.
И тя с лекота доказа както на Джон, така и на всички останали в селото, включително и на Кадълс, че може да наложи своето решение.
— Дайте му каквато и да е работа — каза тя на свещеника, — трудът е призванието на Кадълс.
— Както и на всеки друг човек, предполагам — съгласи се свещеникът.
— Аз винаги съм твърдяла същото. Леността е майка на всички пороци и дяволът ще намери работа за празните ръце, ако ние не им я дадем. Думата ми е за работническата класа. Винаги съм се придържала към това правило по отношение на младите си слугини. Е, каква работа да му намерим?
Оказа се, че е много трудно да се намери работа за младия Кадълс. Отхвърлиха доста занимания и се спряха на пощальонската служба: възложиха на Кадълс да разнася бързите писма и телеграмите, а освен това да носи чувала, който бе специално пригоден за целта. Това занятие се хареса на Кадълс и той гледаше на него като на игра, така че когато Кинкъл — управителят на лейди Уондършифт — видя с каква лекота той пренася тежките пакети, предложи да го пратят в каменоломните да троши камъни. Тази бляскава идея веднага бе приведена в изпълнение и като че ли реши въпроса окончателно.
Кадълс започна да работи в каменните кариери отначало като на игра, по детски, а след това привикна и не по-зле от възрастен копаеше, трошеше, товареше колички, откарваше ги на определените места и изобщо едва ли не сам разработваше цяла кариера.
Казват, че Кинкъл направил от него много полезен работник за лейди Уондършифт, а и безплатен, ако не се смятат разноските по издръжката му. Но това не пречеше на почтената дама да казва, че Кадълс е гигантски паразит, който живее за нейна сметка. По това време той носеше риза, направена от зебло, кожени панталони и дървени обувки, подковани с гвоздеи, а главата си покриваше със старо, остро сламено покривало за сенник, но най-често ходеше гологлав.
Той работеше с лекота, но не можеше да се каже, че е особено усърден — поне свещеникът при една от своите разходки го завари да седи самотен и бездеен в очакване на закуската, сякаш така беше редно.
Тази закуска се състоеше от каша, изсипана в малка количка, която той сам закарваше на работното си място и лакомо изяждаше храната. Понякога в кашата му сипваха и малко захар. От време на време го караха да смуче парче каменна сол, както се дава на кравите и овцете. Щом се наядеше, той отиваше да пие вода направо от ручея, като минаваше покрай изгорялото имение в Хиклиброу. Точно това обстоятелство отново даде възможност за разпространение на Храната на боговете. Навярно устните на Кадълс често са били посипани с Хераклофорбия, която е попаднала във водата. Сигурно това е предизвикало появата на гигантската растителност по бреговете на ручея. А след това дойдоха гигантските жаби, пъстърви и най-накрая един толкова голям шаран, че ручеят се оказа малък за него.