— Но какво може да се направи?
— Какво ли? Твърде много! Всичко! Най-напред да се забрани производството на храната. Засега великаните са малцинство, те са пръснати, разединени. Хванете ги, вържете ги, обуздайте ги! Каквото и да струва това, спрете тяхното размножаване! Забранете храната! Пъхнете в затвора нейните производители! Светът ще принадлежи или на нас, или на тях!… Каквото и да стане, затворете Косар! Знайте, че едно поколение, само едно поколение ще съумее да ни избави от гигантизма. Едно поколение — и след това тези великански уста ще замлъкнат, следите им ще изчезнат, ще свалим сирените от нашите камбанарии, ще счупим едрокалибрените пушки за лов на слонове, ще изгорим цялата великанска растителност и ще заживеем пак както преди, ще възстановим стария добър ред, за който хората са създадени.
— Но за всичко това са потребни огромни усилия.
— Но целта си заслужава!… Ако се забавим, знаете ли какво ни чака? Великаните ще се размножат навсякъде и навсякъде ще разнесат и ще разпръснат тази дяволска храна. Полята ще обраснат с великанска коприва и троскот. Мазетата на къщите ни, подземията на градовете ни ще се напълнят с гигантски насекоми, дори в моретата ще се развъдят гигантски риби, които ще потапят корабите ни! Къщите, църквите, дори градовете ни ще обраснат с бурени, ще запустеят като стопанството, което ви показах… Човешкият род ще загине… И защо? Заради размерите! Заради някаква си бездушна планина месо!… И това вече е започнало. А ние си стоим и си казваме: „Колко неприятно!“ Роптаем, но бездействаме… Не, повече така не може да продължава!
Той замълча за миг и вдигна ръка.
— Нека всеки изпълни дълга си! Аз ще изпълня своя. Аз съм за реакцията, за решителните и безпощадни репресии… И наистина, какво ни остава, щом не мислим да употребяваме храната? Много се забавихме, изгубихме много време. Нямам намерение да търпя повече. Аз съм за реакцията!… За какво мислите? — добави той, като погледна към другаря си и забеляза неговата разсеяност.
— Всичко това е толкова трудно и сложно, че…
— А! Съмнения! — каза студентът с горчива усмивка. — Няма среден път — или ще изядеш, или ще бъдеш изяден. Ще изядеш или ще те изядат! Друг изход няма!
Четвърта книга
Краят на началото
Първа глава
Любовта на гигантите
Точно преди изборите, които трябваше да предоставят властта в ръцете на Катергам, оглавил кампанията срещу гигантизма, в Англия пристигна онази принцеса с гигантски размери, която изигра толкова важна роля в началото на бляскавата кариера на доктор Уинкълс. Тя дойде по много важен повод — държавни съображения караха баща й да я сгоди за един княз и предстоящата сватба щеше да предизвика голям международен отзвук. Но по някакви тайнствени причини сватбата все се отлагаше и това разпали въображението на широката общественост и породи най-различни слухове. Говореше се, че принцът се колебаел, че необятността на годеницата го плашела, че той — напълно обяснимо — се боял да не изпадне в смешно положение.
Колкото и да е странно, но преди пристигането си в Англия годеницата изобщо не подозираше за съществуването на други гиганти. В двореца на баща й тактът и сдържаността бяха едва ли не единственото нещо, което се съблюдаваше строго, затова тя разполагаше с малко сведения за околния свят, а за гиганти не смееше и да продума. До случайната си среща с Редууд тя се смяташе за уникален феномен в целия човешки род.
Като попадна сред английския народ, толкова демократичен, но същевременно и толкова лоялен към кралската институция, тя бе принудена да живее едва ли не в заточение, защото огромни тълпи народ — с файтони, влакове и коли — се трупаха край двореца, в който живееше принцесата, с надеждата да я зърнат. И така, тя трябваше да става много рано, за да може да се поразходи. При една от тези ранни разходки принцесата срещна младия Редууд.
Големият парк на двореца, който й служеше за резиденция, се простираше на двадесет километра на юг и на запад от главния вход. Старите кестени по неговите алеи бяха достойни за младата девойка, която се разхождаше под тях, защото изглеждаха високи дори в сравнение с нейния ръст. По това време на годината те бяха покрити с цветове. Отначало принцесата само им се любуваше, а след това започна да си прави букет от тях, като избираше най-едрите, и така се увлече в това занимание, че не забеляза младия Редууд, докато почти не се сблъска с него.