Докато минаваше край кестените — единствените растения в околността, достойни за ръста й, — принцесата се чувстваше самотна, а през това време нейният любим беше толкова близо до нея и й се любуваше…
Трябва да призовем на помощ въображението си, за да разберем какъв възторг обзе момъка, когато той съзря красотата, която ние не сме в състояние да видим. Огромните, плашещи ни със своите размери форми на принцесата не го отблъскваха. За него тя беше стройна, пъргава и грациозна, създадена сякаш точно за него. В лека елегантна рокля, която подчертаваше красивите й форми, с отворена яка, която откриваше бялата й шия и част от гръдта й, със сламена шапка, с букет в ръка, принцесата изглеждаше прекрасна в очите на Редууд.
Когато принцесата го забеляза, тя се стъписа като пред свръхестествено явление, което нарушава всички природни закони.
Тогава Редууд беше двадесет и две годишен строен, чернокос младеж, доста сериозен и замислен. Облечен бе в тъмна куртка и панталони в същия цвят, подчертаващи стройната му фигура.
Няколко мига двамата стояха мълчаливо, загледани един в друг, без да осъзнават значението на случайната среща.
Редууд не се учуди особено. Той знаеше за съществуването на принцесата и търсеше възможност да я види, но сърцето му отчаяно заби, когато срещна погледа й.
— Вие сте принцесата — каза той. — Тази, която са хранили с Хераклофорбия! Поне така ми каза моят баща.
— Да, аз съм принцеса — отговори тя, като още не можеше да се отърси от изненадата си, — а вие кой сте?
— Аз съм синът на човека, който измисли Храната на боговете.
— Какво говорите? Не ви разбирам — възрази принцесата в пълно недоумение. — Каква храна на боговете?
— Нима не сте чувала за нея?
— Храна на боговете? Не, нищо не съм чувала!
Пребледняла, цяла разтреперана, принцесата добави след кратко мълчание:
— Нищо не знаех… Нима… Нима има и други гиганти?
— Никой ли не ви е казвал? — извика Редууд учудено.
— Никой нищо не ми е говорил! — отговори принцесата, обхваната от чувството, че целият свят се променя пред очите й, и се изчерви от внезапния прилив на необяснима радост.
— Вие нищо не знаете? — извика Редууд. — Никога не сте чувала за нас, за тези, които са сродени с вас чрез Храната на боговете?
Принцесата имаше усещането, че ще припадне или ще заплаче. След като се успокои малко, тя каза тихо като в сън:
— Нищо не са ми говорили… Мечтала съм наистина, за много неща съм мечтала, но дори не съм предполагала, че мечтите ми могат да се сбъднат… Разкажете ми, моля — добави тя оживено, — разкажете ми всичко, което знаете. Кой сте вие? Каква храна на боговете? Разкажете ми всичко подробно и ясно. Защо са крили от мен, че не съм сама на този свят?
Можете да си представите как двойката млади гиганти — оживени, зачервени, любуващи се един на друг, но същевременно объркани — се разпитват взаимно, разказват, редуват разговора с красноречиви паузи, с погледи и усмивки, които предизвикват още по-голямо смущение, но и по-голяма наслада. С една дума — пленителна сцена, която открай време се разиграва при срещата на двама души, родени един за друг, каквито и да са техните размери. Принцесата изведнъж разбра всичко, което беше скривано от нея в продължение на толкова години. Тя разбра, че не е някакъв изрод, някакво чудовищно изключение, а е член на братството, което бе още малобройно и пръснато по целия свят, но беше призвано да властва над света. Младият Редууд й разказа за баща си, за Косар, за Храната на боговете, за борбата на джуджетата с гигантите и завърши с вдъхновена тирада.
— Ние сме още в самото начало на промяната — каза той. — Историята на джуджетата е само встъпление към историята на човечеството. Ние с баща ми вярваме, че ще дойде време, когато ние, гигантите, ще започнем свой собствен живот, ще творим и ще създаваме такива неща, каквито джуджетата не са и сънували… Но всичко това е в далечното бъдеще…
— А аз не съм и подозирала за тези неща! — извика принцесата.
— Понякога ми се струва — продължи Редууд, — че сме се родили твърде рано. Преди нас трябваше да има нещо друго. Светът не е подготвен да осъзнае величието, създадено от Храната на боговете. Породиха се различни сблъсъци, грешки… Джуджетата ни мразят, защото сме много по-големи от тях, пречим им, нарушаваме техните порядки… Но няма как. С всяка своя стъпка, без да искам, аз разрушавам плода на техните ръце, воювам срещу признати авторитети. Ето дори сега, за да се срещна с вас, трябваше да прекрача много забрани, да наруша техните закони. Не смея да влизам в града, не мога да минавам по мостовете, да се разхождам по полята, отделен съм от всички наши братя, също такива гиганти като мен, освен от тримата братя Косар, но и посещенията при тях от ден на ден все повече се затрудняват… От друга страна, те ни лишават от всякакви удобства, защото всичко, което са създали, е прекалено малко за нас, а самите ние си ги осигуряваме доста трудно поради липсата на подходящи инструменти и дори на свободно място… Изобщо, живеем много зле. Джуджетата не пропускат случая да ни причинят някоя пакост…