От време на време някоя група се очертаваше доста ясно и Редууд се любуваше до насита на мощните фигури на гигантите. Едни от тях бяха с метални ризници, други — с конопени дрехи, кой каквото имаше. Някои седяха върху вързопите и машините в различни пози, опрени един на друг или облегнати на стените, но всички внимателно гледаха Редууд в очакване на речта му.
А той се опитваше да започне тази реч и все не успяваше: глас не му достигаше. Най-после погледна сина си едновременно нежно, решително и строго и намери сили да заговори така, че гласът му да бъде чут и от отдалечените слушатели.
— Катергам ме изпрати — започна той — да ви предложа условия за капитулация.
Гласът му отслабна за миг, но след кратко мълчание той сподави вълнението си и продължи:
— Тези условия са неприемливи. Сега, когато пред мен сте събрани всички заедно, аз виждам, че те са неприемливи, но все пак съм длъжен да ви ги съобщя, защото обещах, а обещах да ви ги предам, защото исках да видя сина си… и всички вас. Пак повтарям — исках да видя сина си.
— Е, кажете най-после условията.
— Ето предложенията на Катергам. Той иска всички вие да се махнете от този свят.
— Къде? — чу се от всички страни.
— И той самият не знае. Някъде далеч от всички населени места. Освен това той иска да не произвеждате вече Храната на боговете, да нямате деца и след като прекарате живота си както искате, да изчезнете завинаги.
Редууд замълча.
— Това ли е всичко? — попита някой.
— Това е.
Последва гробно мълчание. Редууд седна на стола, който му подадоха, кръстоса крак върху крак и започна нервно да се поклаща с чувството, че е някаква глупава играчка сред тези грамадни хора, събрани заедно. Един познат глас го накара да забрави всичко друго.
— Чухте ли, братя? — извика този глас някъде от мрака.
— Чухме — обади се друг.
— Какъв ще бъде нашият отговор, братя?
— На Катергам ли?
— Разбира се — не! Не сме съгласни!
— А след това какво?
Мълчанието продължи няколко мига, а след това някой отговори:
— Честно казано, тези хорица са прави. От тяхна гледна точка, разбира се. Те съвсем основателно са се опитвали да унищожат всичко, което надминава обичайните за тях размери, независимо дали това са растения или животни. Напълно основателно те искаха да унищожат и нас. Разумно е, отново от тяхна гледна точка, да не искат да се размножаваме. Те ясно виждат, а и ние трябва да го разберем, че гиганти и джуджета не мога да живеят заедно. Колко пъти Катергам е казвал, че светът трябва да принадлежи или на тях, или на нас.
— Но ние сме само петдесетина души — отбеляза някой, — а те са милиони…
— Е, все едно, но нашите интереси се преплитат.
Продължително мълчание.
— Тогава да мрем ли?
— В никакъв случай!
— Тогава те да измрат, така ли?
— Защо?
— Ами така казва самият Катергам! Той твърди, че светът трябва да принадлежи или на нас, или на тях. Друг изход няма. Сега Катергам се отказва от мисълта да ни изтреби. Иска да прекараме живота си някъде далеч и след това да измрем един след друг, без да създадем потомство. Тогава малките хорица ще изкоренят гигантската растителност, ще изтребят всички гигантски животни, ще заличат всички следи от Хераклофорбията и ще се отърват завинаги от гигантизма. Светът отново ще принадлежи на тях. Тогава те спокойно ще се наслаждават на своя пигмейски живот, ще си правят пигмейски услуги един на друг и ще извършват пигмейски жестокости. Тогава може би ще успеят да осъществят всичките си мечти: да спрат войните, да се ограничи размножаването на човешкия род и да остане един вселенски град, който да се занимава с пигмейски работици, да се наслаждава на пигмейското изкуство и да се любува на себе си, докато дойде новият ледников период.
От един далечен ъгъл на ямата се чу силен шум, падна някакъв железен лост.
— Да се направи Храната на боговете е много лесно — продължи ораторът. — Ние ще я направим за целия свят.