— Тази камера би трябвало да е празна — смутено обяви Марвин.
Лори се наведе да надникне с разтуптяно сърце. В камерата имаше труп на мъж, без табелка с входящ номер на палеца. Номерът на камерата беше 94, намираше се сравнително близо до 111, от която беше изчезнал трупът на Франкони.
Марвин дръпна количката, лагерите на колелцата й пронизително изскърцаха в тишината на огромната зала. Трупът принадлежеше на мъж на средна възраст, с ярко изразени следи от травми по торса и краката.
— Е, това обяснява всичко — кимна Лори. В гласа й се смесиха триумф, гняв и страх. — Този труп е неидентифициран, открили са го на авеню „Франклин Делано Рузвелт“, прегазен от неизвестен шофьор!
Джак излезе от асансьора и до слуха му достигна настойчив телефонен звън. Тръгна бързо по коридора, подозирайки, че този телефон е именно неговият, тъй като едва ли някой друг държеше вратата на кабинета си широко отворена. Набрал скорост, той едва не го подмина, но навреме сложи спирачките. Обувките му се хлъзнаха по изкуствената пътека, ръката му сграбчи слушалката.
— Къде изчезна? — нервно попита Лу.
— Забавиха ме в Университетската болница… — Професор Мейловар го помоли за мнение по едни проби малко след като приключи предишния си разговор с Лу от канцеларията на факултета. Това беше рядка чест и Джак просто не посмя да откаже.
— От доста време звъня през петнадесет минути — оплака се Лу.
— Извинявай.
— Получих една доста изненадваща информация, която изгарям от нетърпение да споделя с теб — смени тона Лу. — Тоя случай наистина ще ми вземе акъла!
— На мен ли го казваш? — въздъхна Джак. — Хайде, давай да чуем какво си научил!
Вниманието му беше привлечено от някакво движение. Обърна се и видя, че на прага беше застанала Лори. Очите й блестяха, устата й бе свита в гневна гримаса, а кожата на лицето й имаше цвят на слонова кост.
— Я задръж за секунда! — рече в слушалката той. — Лори! Какво се е случило, за Бога?
— Трябва да говоря с теб! — процеди през стиснати зъби младата жена. — Окей, но нека да… — Ръката му леко размаха слушалката.
— Веднага! — отсече Лори.
— Добре, добре — кимна той, усетил, че е напрегната като опъната струна. — Лу… Извинявай, но в момента трябва да поговоря с Лори. Ще ти звънна след малко…
— Момент! — спря го Лори. — Лу Солдано ли е насреща?
— Ами да… — несигурно отвърна Джак. В един кратък миг изпита чувството, че Лори е бясна именно защото разговаря с Лу.
— Къде е той?
— Предполагам в службата си — сви рамене Джак.
— Кажи му, че отиваме там!
— Какво?!
— Кажи му! — настоя Лори. — Тръгваме веднага!
— Чу ли това? — попита в слушалката Джак след като младата жена се обърна и изчезна по коридора.
— Аха — отвърна Лу. — Какво става?
— Проклет да съм, ако знам — въздъхна Джак. — Наежена е като таралеж! Ако не ти позвъня до пет минути, значи наистина сме тръгнали към теб…
— Добре, ще ви чакам.
Джак остави слушалката и се втурна навън. Лори вече беше успяла да намъкне палтото си и стремително крачеше към асансьорите.
— Какво се е случило? — настигна я Джак. Зададе въпроса тихо, опасявайки се от гневното й избухване.
— Вече съм деветдесет и девет процента сигурна, че зная как е изчезнал оттук трупът на Франкони! — рязко се обърна младата жена. — И във връзка с това ми се изясниха две неща: първо, пръст в тази работа несъмнено има погребална агенция „Сполето“ и второ, кражбата е станала с помощта на вътрешен човек. Честно казано, не зная кое от тях ме тревожи повече!
— Господи, какъв трафик! — промърмори Франко Понти. — Радвам се, че влизаме в Манхатън, а не се измъкваме от него…
Двамата с Анджело Фачоло бяха в черния кадилак на Франко, който бавно пълзеше по моста Куинсбъро. В пет и половина следобед трафикът действително достигаше пиковите си стойности. И двамата бяха облечени в елегантни костюми, сякаш отиваха на официална вечеря. — Как предпочиташ да подредим задачите? — попита Франко.
— Първо момичето — рече Анджело и лицето му се сгърчи в грозна гримаса, която би трябвало да е усмивка.
— Изгаряш от нетърпение, а? — погледна го партньорът му.
Анджело вдигна вежди — толкова, колкото белегът на лицето му позволяваше.
— От пет години мечтая да се срещна с тази кучка на професионално ниво — изръмжа той. — И вече започвах да си мисля, че това щастие никога няма да ме споходи…
— Излишно е да ти напомням, че изпълняваме заповед — подхвърли Франко. — Точно и стриктно!
— Черино никога не ни даваше точни инструкции — въздъхна Анджело. — Казваше ни да свършим работата и толкоз!