— Не виждам защо да се лишавам от това удоволствие — зловещо се ухили Анджело.
Франко включи на скорост. Подкараха на юг, излязоха на авеню „Кълъмбъс“, прекосиха Бродуей и поеха по Второ авеню. Не след дълго стигнаха Деветнадесета улица. Този път Анджело не направи справка с никакви листчета, а директно посочи сградата, в която живееше Лори. Франко откри подходящо място за паркиране и изключи мотора, точно под знака, който забраняваше подобни операции.
— Държиш да се качим отзад, а? — попита той, докато очите му опипваха фасадата.
— По няколко причини — кимна Анджело. — Тя живее на петия етаж, прозорците й гледат към вътрешния двор. При всички случаи трябва да влезем там, за да видим дали си е у дома. Прозорците, които светят и се виждат оттук, са на съседката й — много любопитна жена. Колкото пъти съм се качвал горе, толкова пъти отваряше да види кой отива при Монтгомъри. А апартаментът на докторката има връзка с аварийната стълба, от която се слиза направо в двора. Зная го, защото именно по нея я преследвахме…
— Добре, успя да ме убедиш — кимна Франко. — Дай да се залавяме за работа.
От задната седалка взе сакчето с инструментите за отваряне на врати, сред които имаше и една щанга „Халигън“ — от онези, с чиято помощ пожарникарите проникват по спешност в обхванатите от огън жилища.
Насочиха се към пролуката между блоковете, от която се излизаше в задния двор.
— Чух, че успяла да ви се изплъзне, макар и за малко — промърмори Франко. — Това й прави чест, тъй като малцина могат да се похвалят, че са избягали от теб и Тони Руджерио…
— Не ми напомняй, моля те — изпъшка Анджело. — Да работиш с Тони е все едно да мъкнеш чувал с пясък на раменете си!
Влязоха в двора — едно сравнително просторно пространство, което някога трябва да е било градина. Отдалечиха се достатъчно, за да виждат прозорците на петия етаж. Бяха тъмни.
— Май ще имаме време да организираме едно мило посрещане — ухили се Франко.
Анджело мълчаливо пристъпи към желязната врата на аварийното стълбище и надяна кожените си ръкавици, Франко измъкна фенерче.
Ръцете на гиганта трепереха от нетърпение. Най-сетне! След пет години чакане най-сетне щеше да пипне проклетата кучка, която му беше причинила неописуеми страдания! Ключалката се запъна, той отдръпна ръцете си и направи опит да се успокои. След малко направи нов опит, този път езичето покорно щракна и вратата се отвори.
Пет етажа по-горе изобщо не си направи труда да вади специалните инструменти. Предварително знаеше за многобройните резета, с които беше оборудвана вратата на Лори. В ръцете му се появи пожарникарската щанга. Вратата пропука и двадесет секунди по-късно двамата бяха вътре. Изправиха се в тясното коридорче и затаиха дъх. Искаха да се уверят, че звуците от насилственото им проникване в апартамента на докторката не са привлекли вниманието на съседите.
— Исусе Христе! — прошепна Франко и се закова на място. — Нещо се отърка в краката ми!
— Какво!? — подскочи от изненада Анджело. Нервите му бяха опънати до крайност.
— О, не е опасно — отвърна с облекчение партньорът му. — Някаква шибана котка… — Едновременно доловиха силното мъркане в мрака, нервите им се отпуснаха.
— Какъв късмет — промърмори Анджело. — Я я дай насам! Бавно и с безкрайно внимание двамата напуснаха тъмния коридор, прекосиха кухнята и влязоха в хола. Тук светлината от прозорците беше напълно достатъчна. — Дотук добре — промърмори Анджело.
— Сядаме и чакаме — кимна Франко. — Ще ида да потърся нещо за пиене в хладилника. Какво ще кажеш за една бира?
— С удоволствие — ухили се Анджело.
В полицията Лори и Джак бяха помолени да се легитимират и да минат през металдетектора на входната врата. Едва след това им позволиха да се качат в асансьора. Лу ги чакаше на площадката.
Първата му реакция беше да пристъпи към Лори, да хване с две ръце раменете й и да надникне в очите й:
— Какво се е случило? — В гласа му прозвуча дълбока тревога.
— Вече всичко е наред — потупа я по гърба Джак. — Нашата приятелка възвърна самообладанието си.
— Така ли? — недоверчиво проточи Лу и внимателно огледа младата жена.
— Добре де, всичко е наред — не успя да сдържи усмивката си тя. — Джак е прав… Чувствам се леко засрамена, че го подкарах насам…
— Слава Богу — въздъхна с облекчение Лу и направи широк жест: — Моля, заповядайте в покоите ми!
Влязоха в кабинета и се настаниха по столовете.
— Мога да ви предложа кафе, но съветът ми е да откажете — рече Лу. — По това време на денонощието помощният персонал прави някаква подозрителна течност, годна единствено за почистване на канализацията!