— Радвам се — смутено преглътна Джак.
Пристигнаха пред блока и той помъкна куфара по мръсното стълбище. Два етажа по-нагоре на Лори й стана неудобно от звучното му пъшкане и поиска да носи багажа си сама. На което той отвърна, че да слуша оплакванията му е единственото й наказание за тежките кутии с козметика, които беше натъпкала в куфара.
Най-сетне се добраха до входната врата на апартамента. Джак пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Резето остро изщрака.
— Не помня да съм превъртал два пъти — промърмори той и отново натисна ключа. Вратата се отвори.
В антрето беше тъмно. Той влезе пръв и протегна ръка към електрическия ключ. После изведнъж се закова на място и Лори се блъсна в него.
— Хайде, натисни го — обади се дрезгав мъжки глас в мрака.
Джак се подчини. Светлината в антрето беше достатъчна, за да види двамата мъже в дълги черни палта, настанили се на дивана в хола.
— Господи! — ахна Лори. — Това са те!
Франко и Анджело се бяха разположили като у дома си, също както в апартамента на Лори. На холната масичка имаше две наченати бутилки бира, редом с които лежеше тежък пистолет със заглушител. Срещу масичката беше поставен стол с дървена облегалка.
— Доколкото разбирам, вие сте доктор Джак Степълтън — рече Франко. Джак мълчаливо кимна с глава. Умът му отчаяно търсеше изход от ситуацията. Входната врата зад гърба му остана открехната. Прокле се за лекомислието, с което беше подминал двойното превъртане на бравата. Но беше излетял толкова бързо, че практически не помнеше колко пъти е превъртял ключа.
— Предупреждавам ви да не вършите глупости — сякаш прочете мислите му Франко. — Няма да останем дълго. Ако знаехме, че доктор Монтгомъри ще бъде с вас, щяхме да си спестим както гостуването в апартамента й, така и повторенията…
— С какво толкова сме ви разтревожили, че си правите труда да ни заплашвате? — изгледа го тежко Джак.
Франко се усмихна и извърна поглед към Анджело.
— Нещо да кажеш? — подхвърли той. — Нашето докторче има нахалството да задава въпроси!
— Никакво уважение — съгласи се Анджело.
— Донеси още един стол за дамата, док! — смени тона Франко. — Ще си кажем няколко приказки и веднага си тръгваме.
Джак не помръдна. Очите му опипаха пистолета на масичката, а умът му напразно се опитваше да реши ребуса кой от двамата държи оръжието си под дрехите. Същевременно оглеждаше фигурите им. Бяха сравнително едри мъже, но веднага личеше, че не обичат физическите упражнения.
— Чу ли какво ти казах, док? — вдигна вежди Франко.
Зад гърба на Джак нещо се раздвижи, после гръмовен глас изрева:
— Никой да не мърда!
Силен удар в рамото го отпрати встрани. В следващия момент беше на крака и очите му замаяно огледаха тримата чернокожи мъже с автомати в ръце, които бяха връхлетели в хола. Бяха облечени в баскетболни екипи, а дулата на оръжията им сочеха в гърдите на Франко и Анджело. Веднага ги позна — това бяха Светкавицата, Дейвид и Плюнката, все още запотени от битката на баскетболното поле.
Франко и Анджело изненадано замръзнаха на място. Опулените им очи не слизаха от лицата на новодошлите. Свикнали да бъдат откъм спусъка на смъртоносните оръжия, те бяха достатъчно благоразумни да изпълнят заповедта и останаха напълно неподвижни. След секунда напрегнато мълчание на прага бавно се изправи Уорън.
— Хей, док — извърна се към Джак той. — Опазването на живота ти май се превръща в проблем, който изисква щатни бройки… Освен това привличаш насам какви ли не бели боклуци и това се отразява зле на репутацията на квартала…
След тези думи Уорън пое автомата от ръцете на Плюнката и му заповяда да обискира неканените гости. Младежът побърза да се подчини. Изпод мишницата на Анджело измъкна тежък автоматичен валтер, а Франко се оказа чист, вероятно, защото пистолетът на масата беше негов.
Джак най-сетне се отърси от изненадата и шумно изпусна въздуха от гърдите си.
— Не знам как го правиш, приятелче — усмихна се на Уорън той. — Но появата ти в подобен момент не може да не предизвика най-дълбокото ми уважение!
— Засякохме тези задници още надвечер — обясни Уорън. — Мотаеха се наоколо и вероятно се мислеха за невидими с тези скъпи дрешки плюс един блестящ черен кадилак… Никога няма да се начудя на тъпотата на белите боклуци!
Джак потърка ръце, безкрайно доволен от промяната на ситуацията. Извърна се към неканените гости и ги попита за имената им, но получи хладни и изпълнени с неприязън погледи.
— Този е Анджело Фачоло — рече Лори и посочи с пръст врага си.
— Портфейлите, Плюнка! — кратко нареди Уорън.