Пърпоренето на мотора правеше разговорите почти невъзможни и тримата пътешественици се задоволиха с прекрасната гледка, която се разкриваше пред очите им. Слънцето все още не беше изгряло, но краищата на белите облачета над едва очертаващата се брегова ивица на Габон вече бяха позлатени. Вдясно, на няколко десетки метри от пирогата, беше тъмнозелената джунгла, която буквално се потапяше в изумрудените води на залива. В далечината се мяркаха призрачните очертания на рибарски лодки, полускрити в белите сутрешни изпарения.
Мелани почука Кевин по рамото в момента, в който Кого се стопи в далечината. Изчака го да се обърне и направи широко кръгово движение с ръка. Той кимна и натисна руля. Носът на пирогата бавно се извърна на юг. Десетина минути пътуваха в тази посока, после Кевин започна плавен завой на запад. Намираха се на около миля навътре в залива, очертанията на Кого се губеха в мъглата.
Слънцето най-сетне изгря — един огромен златисто-червен диск. Тропическите изпарения бяха толкова гъсти, че човек можеше да гледа право в него, без опасност от заслепяване. Но само след броени минути мъглата се изпари и слънчевите лъчи станаха нетърпимо горещи. Мелани първа си сложи тъмните очила, Кандис и Кевин побързаха да сторят същото. Броени минути по-късно започнаха да събличат дрехите, които бяха намъкнали поради утринната влага.
Вляво от борда се появи веригата малки островчета, която чезнеше далеч към хоризонта. Кевин пое на север, за да приключи широката обиколка на залива Кого. Скоро отпред се появи Изла Франческа и лодката пое право към него. Приятният ветрец се появи в момента, в който последните останки от утринната мъгла се разтопиха във въздуха. Огледалната повърхност на морето леко се набразди, носът на пирогата започна да разбива гребените на малките вълни, обливайки пътниците със ситни пръски.
Колкото повече се доближаваха до Изла Франческа, толкова по-очебийна ставаше разликата между него и останалите островчета на архипелага. Освен, че беше най-голям, Изла Франческа имаше високи каменисти брегове, които стръмно се издигаха от водата. Около върховете им се забелязваше някаква мъгла, наподобяваща облаци.
Кевин върна газта и пирогата забави ход. От отплаването им бяха изтекли точно час и петнадесет минути. Югозападният бряг на островчето, покрит с гъста растителност, беше на петдесетина метра от тях.
— Оттук изглежда непристъпен — изкрещя Мелани в опит да надвика пърпоренето на мотора.
Кевин кимна. Островчето действително изглеждаше крайно негостоприемно. Плажна ивица липсваше, мангровите дървета сякаш опираха направо в морето.
— Трябва да открием устието на Рио Дивизо — изкрещя в отговор той. Приближи лодката максимално близо до западния бряг и подкара успоредно с него. Тук слабото вълнение изобщо не се усещаше. Кевин се наведе напред с надеждата да открие навреме евентуалните подводни препятствия. Оказа се обаче, че това е невъзможно. Тук водата беше мътно кафява, лишена от всякаква прозрачност.
— Опитай ей там, при тръстиките — извика откъм кърмата Кандис. Пръстът й сочеше към обширно, покрито с високи тръстики пространство, в непосредствена близост с брега.
Кевин кимна и намали газта до минимум. Лодката бавно навлезе сред сочнозелените стъбла, издигащи се на повече от два метра над водата.
— Виждаш ли някакви подводни препятствия? — подвикна той.
— Не, водата е прекалено мътна — поклати глава Кандис.
Кевин нагласи руля така, че да продължат движението си успоредно с брега. Тръстиките станаха още по-гъсти, а ширината на заетото от тях пространство видимо се увеличи.
— Това трябва да е устието — промърмори Кевин. — Дано да има някакъв проход с течаща вода, иначе няма как да минем…
Десет минути по-късно обърна обратно, тъй като проход сред тръстиките нямаше. Внимаваше за витлото на извънбордовия мотор, което лесно можеше да среже въжето на малкото кану.
— Няма смисъл да продължаваме — обясни действията си той. — Тръстиката изтънява, а проход няма. Освен това се страхувам, че отиваме твърде близо до рампата на подвижния мост…
— Имаш право — съгласи се Мелани. — А защо не опитаме от другата страна, по-близо до извора на реката?
— И аз си помислих същото — кимна Кевин.
Мелани вдигна ръката си с длан, обърната към него.
— Какво правиш? — учуди се той.
— На това му викат приятелски поздрав, бе нещастник! — изгледа го присмехулно тя. Той се сети, удари дланта й със своята и се разсмя на висок глас.
Скоро стигнаха мястото, от което бяха тръгнали. Продължиха на изток, Кевин издърпа ръчката на газта и пирогата ускори ход. Оттук се разкриваше отлична гледка към планинския гръбнак на островчето, простиращ се на юг. Варовикови скали не се виждаха. Всичко беше потънало в сочна тропическа зеленина.