— Сигурно — сви рамене Кевин и отново насочи вниманието си към мътната вода. По повърхността й плуваха съчки и клечици, посоката им със сигурност беше навътре, към острова. Това беше окуражаващо.
— Я опитай локатора — подхвърли той. — Да видим дали бонобо №60 се е преместило от снощи насам…
Мелани вкара нужната информация в портативния компютър, натисна един клавиш и поклати глава:
— Не се е помръднало… — Промени мащаба и го изравни този на релефната карта, после отново засече местоположението на червената точица. — Стои си където беше — в тръстиките край брега…
— Може би ще разгадаем този ребус, дори и да не срещнем останалите — промърмори Кевин.
Пред тях бавно се изправяше плътната стена на джунглата, висока поне тридесет метра. Лодката се измъкна от последните тръстики. Каналът извиваше и изчезваше в гъстата тъмнозелена растителност.
— След малко ще сме на сянка и вероятно ще се разхладим! — отбеляза Кандис.
— Не се и надявай — поклати глава Кевин.
Отмествайки клоните, надвесени ниско над водата, те бавно се плъзнаха във вечния здрач на джунглата. Противно очакванията на Кандис, тук цареше такава влага и задуха сякаш бяха влезли в парник. От листата и клоните на дърветата капеше вода, въздухът стана труден за дишане. Плътният зелен покров действително блокираше слънчевите лъчи, но в същото време задържаше топлината като някакво огромно вълнено одеало. Мракът беше толкова плътен, че им трябваха няколко секунди, за да адаптират зрението си. Изпитаха чувството, че стрелките на часовниците светкавично са се превъртяли и слънцето всеки момент ще залезе.
Едновременно с навлизането им под плътния покров зеленина ги връхлетяха насекомите: комари, едри конски мухи и диви пчели. Мелани трескаво измъкна от багажа една тубичка спрей срещу насекоми, напръска се и я подаде на спътниците си.
— Вони на блато! — оплака се тя.
— Гадничко е — съгласи се откъм кърмата Кандис. — Току що видях една змия, а аз мразя змии!
— Докато сме в лодката, няма страшно — успокоително обади Кевин.
— Дано не се преобърнем — промърмори Мелани.
— Хей, дори не го и помисляй! — пребледня Кандис. — Не забравяйте, че аз съм нова тук, докато вие все пак живеете в джунглата от години!
— Опасни са само крокодилите и хипопотамите — рече Кевин. — Ако зърнете някой — предупредете ме…
— Това е страхотно! — простена Кандис. — И какво ще направиш като те предупредим?
— Не исках да те плаша — успокоително подхвърли Кевин. — Според мен няма да срещнем тези зверове преди да стигнем до езерото…
— А тогава какво ще правим? — изгледа го Кандис. — Май трябваше да се запозная с програмата преди да тръгна…
— Няма да ни закачат — рече Кевин. — Поне така съм чувал. Докато са във водата, не са опасни. Трябва просто да се държим на почетно разстояние от тях. На сушата обаче е друго — там се държат агресивно… Чувал съм, че крокодилите и хипопотамите тичат далеч по-бързо, отколкото можем да си представим…
— Струва ми се, че това пътешествие изведнъж изгуби всякаква привлекателност за мен — призна съкрушено Кандис.
— Едва ли си очаквала, че сме тръгнали на пикник — обади се Мелани. — Тук сме със съвсем конкретна задача.
— Да се надяваме, че всичко ще мине благополучно — промърмори Кевин. Прекрасно разбираше какво изпитва Кандис, просто, защото сам беше започнал да се пита какво търси тук.
С изключение на насекомите, птиците бяха единствените представители на дивата фауна. Те пърхаха между дърветата и изпълваха въздуха с мелодични трели. Джунглата от двете страни на канала беше плътна като стена, погледът можеше да проникне едва на няколко метра в нея. Дори крайбрежната ивица се стопи, скрита отвъд високите тръстики зад кърмата.
Кевин гребеше и гледаше черната като мастило вода. Дървената лопата разкъсваше фината мрежа на водните паяци, които гневно се плъзгаха по повърхността, набраздена от малки мехурчета, изпускащи неприятна миризма. Не след дълго завоите на водния коридор изчезнаха, гребането стана значително по-лесно. Отчитайки разстоянието между дърветата по брега, Кевин изчисли, че се движат със скоростта на пешеходец, който крачи доста бързо. С тази скорост би трябвало да стигнат до Лаго Хипо след десет, най-много петнадесет минути.
— Пусни локатора на сканиране — извърна се към Мелани той. — Ако свиеш мащаба максимално, лесно ще разберем дали в района се намират някакви бонобо…
Мелани се наведе над портативния компютър, но в същия миг вдясно от лодката се разнесе остро пропукване на счупени клони, което бързо започна да се отдалечава.