— Изглежда бригадите на Зигфрид са действали тук доста по-често, отколкото си представяхме — промърмори Мелани. — Тази пътека е поддържана много добре…
— Права си — кимна Кевин. — Явно са я поддържали, за да улеснят улова… Иначе джунглата отдавна да я беше погълнала. За наш късмет тя води право към варовиковите скали…
— Май ще се окаже, че има нещо вярно в приказките на Зигфрид за бригади, които палят огън… — подхвърли Мелани.
— Не е ли прекрасно? — иронично вдигна вежди Кевин.
— Хей, надушвам някаква неприятна миризма! — извика Кандис и се закова на място. — Като на мърша…
Спътниците й подушиха въздуха и бяха принудени да се съгласят.
— Това е лош знак — промърмори Мелани.
Кевин мълчаливо ги поведе към дърветата в края на поляната. Няколко минути по-късно пред очите им се появи разложеният труп на бонобо №60. Вонята беше толкова силна, че се принудиха да стиснат ноздрите си. Трупът беше полуоглозган от дребни хищници, вероятно лешояди.
Начинът, по който животното е било настигнато от смъртта, се оказа по-мрачен дори от състоянието на трупа му. Остър като топор камък беше разцепил главата на две, точно между очите. Той все още си беше на мястото, а самите очни ябълки бяха обърнати в противоположни посоки.
— Уф! — сбърчи нос Мелани. — Не това искахме да видим… Май ще излезе, че бонобите не само са се разделили на две стада, но и водят война помежду си. Чудя се дали и №67 не е убито…
Кевин ритна камъка и той се изтърколи встрани от разлагащата се глава.
— Това също не искахме да видим — промърмори той.
— Какво имаш предвид? — погледна го Кандис.
— Камъкът е заострен по изкуствен начин — отвърна Кевин и посочи с крак улеите по страничните стени. — А това означава изработка на някакви сечива…
— Страхувам се, че става въпрос за още едно косвено доказателство на твоята теория — подхвърли Мелани.
— Дай да се прехвърлим откъм подветрената страна, защото от тая воня ми призлява — промърмори Кевин и понечи да тръгне на изток по пътеката. Но ръката на Мелани се стрелна към рамото му и той бе принуден да спре. Младата жена сложи пръст на устните си и махна по посока на дърветата.
Проследил ръката й, Кевин изведнъж затаи дъх. В сянката, на около петдесет метра от тях, стоеше едно бонобо! Беше изправено на задните си крака и абсолютно неподвижно, сякаш на пост. В очите му се четеше изненада, вероятно не по-малка от изненадата на тримата пътешественици.
Кевин беше смаян от размерите на животното. Височината му надминаваше метър и петдесет, а и килограмите му не бяха малко — някъде между шестдесет и седемдесет, ако се съдеше по добре развитата мускулатура.
— По-високо е от животните, които докарват за трансплантации — отбеляза Кандис. — Разбира се, тях съм ги виждала само упоени и привързани към носилка…
— Ш-ш-т! — сложи пръст на устните си Мелани. — Не искам да го подплашим. Това може би е единственият ни шанс да видим живо бонобо!
Като се стараеше да не прави резки движения, Кевин свали раницата от рамото си и извади пеленгатора. Включи го на сканиране и от апаратчето започнаха да излитат тихи писукания. В момента, в който го насочи към бонобото, писуканията се превърнаха в постоянен звуков сигнал. Погледна екранчето от течни кристали, от устата му излетя сподавен вик на изненада.
— Какво има? — забеляза пребледнялото му лице Мелани.
— Номер едно — прошепна Кевин. — Това е моят двойник!
— Късметлия си! — рече със завист Мелани. — Много бих искала да видя и моя…
— Хайде да се приближим мъничко — предложи Кандис.
Кевин беше парализиран от изненада. Първото живо бонобо на острова се оказва собственият му двойник, но не това беше най-важното. Заковал очи в едрото животно срещу себе си, той получи окончателното доказателство, че страховете му са били основателни: действително беше създал хуманоиди от типа, обитавал земята преди повече от шест милиона години! Фактът, че това беше станало случайно, нямаше абсолютно никакво значение. — Това вече е прекалено! — рече с напрегнат шепот той.
— Какво? — обърна се да го погледне Мелани.
— Фактът, че там, отсреща, всъщност съм аз!
— Не прекалявай, моля те!
— Действително стои като човек — отбеляза Кандис. — Но е доста по-космат от мъжете, с които съм си имала работа…
— Много смешно! — процеди без следа от усмивка Мелани.
— Сканирай района, ако обичаш — нареди й с напрегнат шепот Кевин. — Бонобите обикновено се придвижват на групи, което означава, че наоколо положително има и други. Вероятно се крият в храстите…