— Естествено — кимна Реймънд и направи опит да се усмихне.
— Една от причините за днешното пътуване е желанието ми да проверя на място дали проектът си струва подкрепата — обяви Кабот. — От директора по финансовите въпроси научих, че вече имаме известни печалби, но изпълнителният директор е на мнение, че проектът „бонобо“ може да наруши основната ни научно-изследователска програма, в която главно място заемат приматите… Решението трябва да взема аз. Надявам се, че вие ще ми помогнете.
— С удоволствие — смутолеви Реймънд в момента, в който реактивните двигатели започнаха да свистят.
В залата за заминаващи пътници на международно летище „Кенеди“ цареше атмосфера като на купон. Дори Лу си беше поръчал бира и замезваше с пържени фъстъци. Беше в отлично настроение и се държеше така, сякаш сам заминаваше на почивка. Бяха заели една кръгла маса в дъното на бара, телевизорът над главите им предаваше някакъв хокеен мач и шумотевицата беше невъобразима.
— Днес беше страхотен ден! — повиши глас Лу, обръщайки се към Джак и Лори. — Прибрахме Видо Делбарио и той пропя, за да си спаси задника. Мисля, че имаме голям шанс да нанесем смъртоносен удар на фамилията Вакаро…
— А какво стана с Анджело Фачоло и Франко Понти? — попита Лори.
— О, нещата се развиха много добре — ухили се Лу. — Съдията прие нашите аргументи и определи гаранция от два милиона на човек. Голяма работа ни свърши онази фалшива полицейска значка…
— А погребална агенция „Сполето“?
— Тя май ще се окаже истинска златна мина… Собственикът е брат на съпругата на Вини Доминик… Помниш ли го, Лори?
— Как мога да го забравя! — кимна с въздишка младата жена.
— Кой е Вини Доминик? — попита Джак.
— Един тип, който изигра доста странна роля в аферата Черино — поясни Лори.
— Член е на конкурентната фамилия Лучия — добави Лу. — Провалът на Черино беше повод за голям купон, но нещо ми нашепва, че скоро ще спукаме и техния балон…
— Откри ли кой е агентът им в Патологическия център? — попита Лори.
— Чакай де, и дотам ще стигнем — вдигна ръце Лу.
— Имам предвид един помощник-лаборант, казва се Вини Амендола — подхвърли младата жена.
Лу си записа името в малък бележник, пусна го в джоба си и вдигна глава:
— Някакви конкретни подозрения?
— Не, но поведението му напоследък е доста странно…
— Считай, че съм го проверил — обеща Лу. — Нещата се промениха светкавично… Довчера бях в миша дупка и ме заплашваше наказание, а днес изведнъж станах златното момче. Капитанът се обади и каза, че ще ме предложи за награда, представяте ли си?
— Заслужаваш си я — усмихна се Лори.
— Вие двамата също — тръсна глава Лу.
Джак усети леко потупване по рамото. Келнерката го попита дали ще има нова поръчка.
— Кой иска още една бира? — извика той и огледа масата.
Натали сложи длан върху чашата си — знак, че питието й стига. Облечена в пурпурен комбинезон от мека материя, тя изглеждаше ослепителна. Работеше като начална учителка в Харлем, но едва ли някой можеше да допусне това. Според Джак чертите на лицето й напомняха египетските скулптури в музея „Метрополитън“, който неотдавна беше посетил по настояване на Лори. Очите й имаха съвършена бадемова форма, устните й бяха пълни и чувствени. Косата й беше сплетена в изключително сложна прическа, каквато Джак никога не беше виждал. Натали обясни, че е дело на сестра й…
Погледна към Уорън, който също отказа бирата с поклащане на глава. Седнал до Натали, младежът беше облечен със спортно яке и черна тениска, които някак си успяваха да скрият изключително развитата му мускулатура. Джак за пръв път го виждаше толкова доволен. Вместо обичайното мрачно изражение, на лицето му грееше приятна усмивка.
— И така съм добре — увери го през масата Естебан, ухилен до уши.
— Стига ми — отвърна на въпросителния му поглед Лори. — Искам да си оставя място за вечерята, която ще поднесат на самолета… — Тя беше облечена във велурено костюмче и високи ботуши, на главата й имаше копринена кърпа.
Прилича на ученичка, помисли си Джак.
— Аз ще пия още една — рече Лу.
— Една бира и сметката — обърна се към келнерката Джак.
— А вие какво свършихте днес? — изгледа ги Лу.
— Щом сме тук, значи сме се справили — усмихна се Джак. — Лори и другите се занимаваха с визите, а аз — с билетите… — Потупа корема си и добави: — Тук имам една кесия с френски франкове. Казаха ми, че това е предпочитаната валута в онази част на Африка…
— А какво ще правите след като пристигнете там?
— Оставяме се в ръцете на нашия емигрант — рече Джак и махна по посока на Естебан. — Братовчед му ще ни посрещне на летището, а братът на жена му е собственик на хотел…