Бяха пристигнали в Акальонг по-бързо от очакваното, въпреки доста по-разбитата пътна настилка след отклонението за Кого. Движение нямаше, ако не се брои един невероятно претъпкан с хора микробус, който срещнаха на няколко километра от крайната си цел. Дори на покрива му се бяха покатерили два-трима души, стиснали парапетите на багажника с всичка сила.
Видът на Акалъонг предизвика усмивки по лицата на пътешествениците. Отбелязан на картата с плътния черен кръг, с който се маркираха големите градове, той се оказа една махаличка с шепа бетонни постройки, повечето, от които бяха мръсни кръчми и занемарени хотелчета. На входа на този „град“ имаше бетонна караулка с навес и плетени столове, върху които се бяха проснали няколко души с раздърпани униформи. Очите им равнодушно проследиха микробуса, никой не направи опит да го спре.
Но градът си беше град. Въпреки жалкия вид, на занемарените сгради, Джак и компанията му лесно намериха храна и вода, а след това и лодка, която да вземат под наем. С известно притеснение паркираха микробуса на метър от сградата на полицейския участък, надявайки се да го заварят там и когато се върнат от Кого.
— Колко време ще пътуваме според теб? — напрегна глас Лори, опитвайки се надвика острия пукот. Моторът работеше оглушително, тъй като се оказа, че част от ауспуховите тръби липсват.
— Един час — извика в отговор Джак. — Или двадесет минути, ако можем да вярваме на собственика на лодката… По всичко личи, че Кого се намира ей там, отвъд онзи нос…
Пресичаха широкото два-три километра устие на река Конго. Бреговете от двете му страни бяха гъсто залесени, от листата на дърветата се издигаха влажни изпарения. Поредната гръмотевична буря току-що беше отминала. По пътя насам ги бяха връхлетяли две, в бърза последователност една след друга.
— Дано не завали докато сме в лодката — въздъхна Натали.
Но Майката-природа не се съобрази с желанието й и само пет минути по-късно вече валеше като из ведро. Дъждовните капки бяха толкова тежки, че при съприкосновението си с речната вода вдигаха достатъчно високи пръски, за да обливат лодката. Джак намали оборотите на двигателя и побърза да се скрие под платнището при спътниците си. За приятна изненада на всички, то се оказа напълно непромокаемо и дрехите им останаха сухи.
Заобиколиха носа и пред очите им се разкри крайбрежната ивица на Кого. Пристанът беше изграден от тежки пресовани греди и нямаше нищо общо с паянтовите кейове на Акальонг. С приближаването си видяха, че част от него преминава в плаващ понтон.
Панорамата на Кого направи впечатление на всички. За разлика от безразборно разхвърляните постройки с ламаринени покриви, които доминираха в по-голямата част от Бата и цялото градче Акальонг, тук преобладаваха къщи в испански колониален стил с керемидени покриви и боядисани в бяло стени. Вляво, почти скрита сред буйната тропическа растителност, се белееше модерна електроцентрала. Присъствието й се забелязваше единствено заради неестествено високия комин.
Джак намали оборотите на двигателя. Грохотът стана поносим, вече можеха да се чуват. Към пристана бяха привързани няколко пироги като тази, в която се намираха. Издълбаните им стволове бяха претъпкани с рибарски мрежи.
— Радвам се да видя и други лодки — подхвърли Джак. — Опасявах се, че нашето кану ще стърчи тук като среден пръст.
— Онази модерна сграда трябва да е болницата — посочи с пръст Лори.
Джак проследи посоката и кимна с глава.
— Сигурно… Намира се точно там, където каза Артуро. А той знае най-добре, защото е участвал в строителството…
— Значи това е крайната цел на нашето пътуване.
— Предполагам — кимна Джак. — Поне за началото… Според Артуро, Животинският център се намира на няколко километра навътре в джунглата. Ще трябва да помислим как да се доберем до него…
— Градът е по-голям, отколкото очаквах — обади се Уорън.
— Чух, че бил стара испанска колония, реставрирана почти изцяло — рече Джак.
— Какво са търсили тук испанците? — учуди се Натали. — Наоколо няма нищо, освен джунгла…
— Отглеждали са кафе и кокосови орехи — поясни Джак. — Поне така пише в книгите, които изчетох. Но нямам никаква представа къде точно са отглеждали споменатите култури.
— Виждам войник! — съобщи с разтревожен глас Лори.
— И аз — промърмори Джак, докато очите му внимателно опипваха приближаващия се бряг.
Войникът носеше същите комбинезон в защитен цвят и червена барета като онези на пропускателния пункт. Крачеше лениво по павирания площад отвъд стената на пристана, с преметната през рамо пушка.