— Имаш ли отговор на евентуалните им въпроси? — загрижено го погледна Лори. — Не можем да влезем в болницата просто ей така…
— Ще импровизирам на място — рече Джак, отвори вратата и церемониално отстъпи встрани да пропусне приятелите си. Лори стрелна с поглед Уорън и Натали, от гърдите й излетя лека въздишка. Любезността на Джак не предвещаваше нищо добро.
Озовали се в просторния вестибюл, четиримата потръпнаха от удоволствие. Никога досега не бяха изпитвали такова удоволствие от действието на климатична инсталация. Помещението беше нещо като стая за почивка, с дебели килими на пода и удобни дивани. Една от стените беше заета от високи лавици с книги, от тях стърчаха подвижни рафтове, отрупани с впечатляваща колекция периодични издания — от „Тайм“ до „Нешънъл Джиографик“. Пет-шест души се бяха пръснали по удобните кресла, всички потънали в четене. На стената в дъното имаше остъклено гише, зад него седеше чернокожа жена в синя престилка. Вдясно беше площадката с асансьорите.
— Възможно ли е тези хора да са пациенти? — попита Лори.
— Добър въпрос — кимна Джак. — Но аз имам чувството, че не са… Изглеждат ми напълно здрави, настанили са се удобно. По-добре да поговорим с администраторката…
Явно притеснени от обстановката, Натали и Уорън безмълвно ги последваха. Джак почука на стъклото, жената вдигна глава и протегна ръка да го плъзне встрани.
— Извинете, не забелязах идването ви — рече тя. — Ще постъпвате ли?
— Не — рече Джак. — Засега тялото ми функционира нормално…
— Моля? — погледна го с недоумение жената.
— Тук сме, за да се запознаем с болницата, а не да ползваме услугите й — поясни Джак. — Ние сме лекари…
— Но това не е болницата — учудено го изгледа жената. — Това е пансионът… В болницата се влиза от главния вход на площада, или пък, ако тръгнете по онзи коридор вдясно. Виждате летящата врата, нали?
— Благодаря — кимна Джак.
— За нищо — отвърна жената, протегна врат и проследи отдалечаването на неочакваните посетители. После поклати глава и посегна към телефона.
Джак бутна летящата врата и попадна в далеч по-позната обстановка. Подът беше покрит с изкуствена материя, а стените — боядисани в резедаво, предпочитаният цвят за повечето здравни заведения по света. Във въздуха се носеше едва доловимата миризма на дезинфектанти.
— Това вече е нещо друго — промърмори той.
Озоваха се в помещение, чиито прозорци гледаха към централния площад. Между тях имаше висока врата, от която се излизаше навън. И тук обзавеждането се състоеше от удобни дивани и ниски кресла, но обстановката нямаше нищо общо с тази в съседната сграда. Единствената прилика беше гишето на администрацията — със същите като оттатък остъклени стени.
Джак отново почука. Жената, която дръпна стъклото, беше не по-малко любезна от колежката си.
— Имам един въпрос — рече Джак. — Ние сме лекари и искаме да знаем дали в момента имате пациенти за трансплантация…
— Имаме само един — объркано го погледна жената. — Казва се Хоръс Уинчестър. Стая 302, готов за изписване…
— Тъкмо навреме — кимна Джак. — Какъв орган му беше трасплантиран?
— Черен дроб — отвърна администраторката. — Вие от питсбъргската група ли сте?
— Не, от нюйоркската — отвърна Джак.
— Ясно — кимна жената, но от изражението на лицето й личеше, че нищо не й е ясно.
— Благодаря ви — приключи разговора Джак и побутна приятелите си към асансьорите в дъното.
— Късметът е на наша страна! — възбудено прошепна той. — Нещата се подреждат отлично! Може би ще бъде достатъчно да надникнем в болничния картон на споменатия пациент…
— Нима мислиш, че това ще е лесно? — вдигна вежди Лори.
— Права си — кимна Джак. — Тогава да си поговорим директно с пациента и да чуем какво ще ни каже…
— Хей, човече! — докосна го по рамото Уорън. — Мисля, че ще е по-добре ние с Натали да ви почакаме тук… Не сме свикнали да се мотаем из болници, ако разбираш какво имам предвид…
— Разбирам те много добре — кимна Джак. — Но мисля, че ще е по-добре да не се разделяме. Имам чувството, че ще се наложи да хукнем към кануто доста по-скоро от очакваното. ТИ разбираш ли какво имам предвид?
Уорън мълчаливо кимна с глава и Джак натисна копчето за повикване.
Камерън Макайвърс беше свикнал на фалшиви тревоги. Деветдесет процента от обажданията в Службата за сигурност се оказваха такива. По тази причина се появи в пансиона спокойно, без да бърза. Беше убеден, че става въпрос за поредния фалшив сигнал, но службата му изискваше да извършва рутинна проверка.
Насочи се към гишето, отбелязвайки обичайното спокойствие в залата за почивка. То почти го убеди, че и този път става въпрос за фалшив сигнал. Почука на стъклото, което безшумно се плъзна встрани.