— Сякаш присъстваме на Великото преселение — промълви Джак.
— Не богохулствай! — прошепна Лори, но дълбоко в себе си беше съгласна с определението. Гледката беше величествена и я караше да затаи дъх.
Животните безшумно изчезнаха в тъмната джунгла от другата страна на моста. В един момент се бяха струпали в основата на металния мост, после просто ги нямаше.
Хората дълго мълчаха.
— Направиха го — най-сетне се обади Кевин. — Благодаря на всички за помощта. Сега може би най-сетне ще получа успокоение… — Пристъпи към командното табло и натисна червения бутон. Мостът започна да се прибира с тихо бучене. Групата мълчаливо се насочи към пирогата.
— Това беше най-странната гледка в живота ми — промълви Джак.
После Мелани, която крачеше начело на колоната, изведнъж се спря.
— О, не! — простена тя. — Вижте там!
Отвъд реката, полускрити от гъстата зеленина, просветваха автомобилни фарове. Колите бяха няколко и явно се спускаха по черния път, който водеше към моста.
— Не можем да се върнем в лодката, защото ще ни видят! — напрегнато извика Уорън.
— Но не можем да останем и тук, нали? — контрира Джак.
— Обратно към клетките! — повелително извика Кевин. Обърнаха се и хукнаха през поляната, фаровете осветиха бетонната рампа в момента, в който приклекнаха зад празните клетки. Автомобилите спряха на отсрещния бряг, но моторите и светлините им останаха включени. — Войници от гвинейската армия — определи Кевин.
— Плюс Зигфрид, когото не мога да сбъркам с никого! — просъска Мелани. — А това е една от патрулните коли на Камерън Макайвърс…
Лъчът на мощен прожектор опипа пристана, плъзна се по редицата клетки и се насочи към реката. Миг по-късно кануто беше открито, оттатък се разнесоха възбудени подвиквания.
— Лошо — изпъшка Джак. — Вече знаят къде сме. Тишината на нощта бе разкъсаната от продължителния лай на автоматично оръжие.
— По какво стрелят, за Бога? — възкликна Лори.
— Страхувам се, че останахме без лодка — изпъшка Джак. — А това означава, че ще кажа сбогом на депозита, който оставих за нея…
— Сега не е време за шеги! — намръщено рече Лори. Нощният въздух се разтърси от оглушителна експлозия, огненото кълбо освети за миг струпалите се на отсрещния бряг войници.
— Това беше резервоарът — въздъхна Кевин. — Останахме без транспорт…
Минута по-късно прожекторът угасна, първият джип направи обратен завой и изчезна нагоре по пътя, който водеше към Кого.
— Някой да има представа какво става? — попита Джак.
— Предполагам, че се връщат в града — въздъхна Мелани. — Зигфрид и Камерън вече са спокойни, защото знаят, че не можем да избягаме от острова. Фаровете на последния автомобил изчезнаха, околността потъна в непрогледен мрак. Дори луната се беше скрила зад облаците на запад.
— Предпочитам да знам къде се намират тези типове и какво възнамеряват да правят — изръмжа Уорън.
— Колко е голям този остров? — попита Джак.
— Десет километра дълъг и четири широк — поясни Кевин.
— Но…
— Палят огън! — внезапно го прекъсна Уорън.
Алени пламъци осветиха за миг металната конструкция на моста, около която се мяркаха сенките на гвинейските войници.
— Прекрасно! — въздъхна Джак. — Тези типове явно си организират бивак!
— Ами сега какво ще правим? — проплака Лори.
— Нямаме голям избор — поклати глава Уорън. — Преброих шестима от другата страна на моста…
— Дано да не решат да се прехвърлят отсам — рече Джак.
— През нощта това е изключено — поклати глава Кевин. — Освен това няма защо да бързат…
— А не можем ли да преплуваме този проток? — попита Джак. — Ширината му е някакви си двадесетина метра, а течение почти липсва.
— Вече ти казах, че не ме бива в плуването — разтревожено го изгледа Уорън.
— Тук е пълно с крокодили — добави Кевин.
— Е, това вече е върхът! — въздъхна Лори.
— Хей, почакайте! — изведнъж вдигна ръка Кевин. — Няма да се наложи да плуваме! Лодката, с която дойдохме да посетим бонобите, положително е там, където я зарязахме! Тя е достатъчно голяма да ни побере!
— Фантастично! — възкликна Джак. — Къде е тя?
— Страхувам се, че ще се наложи да походим — рече Кевин. — На около два километра оттук, но поне пътеката е разчистена…
— Това ми звучи като разходка в парка — увери го Джак.
— Колко е часът?
— Три и двадесет — отвърна Уорън.
— До разсъмване остава някъде около час и половина — рече Кевин и стана на крака: — Най-добре да тръгваме!
Това, което Джак лекомислено обяви за разходка в парка, се оказа най-трудният преход в живота на повечето от участниците в нощната експедиция. Твърдо решени да не използват фенерчета си поне през първите двеста-триста метра, те се оказаха в положението на слепи, водени от слепец. Вътрешността на джунглата беше лишена от всякаква светлина. В мастиления мрак дори им беше трудно да разберат дали очите им са отворени.