— Надявах се, че няма да забележи отсъствието ми — смутено промърмори той. Кандис отметна глава и се разсмя. После, забелязала смущението на Кевин, сложи ръка пред устата си.
— Пошегувах се — поясни тя. — На практика не съм сигурна, че господин Уинчестър изобщо си спомня физиономията ви… Нали помните каква лудница беше при пристигането му?
— Действително имах намерение да го посетя — промърмори Кевин. — Но просто не ми остана време…
— Нима човек може да бъде толкова зает в това затънтено място? — учуди се Кандис Брикмън.
— Не става въпрос за заетост, а за някои мои съмнения — поясни Кевин.
— Какви съмнения? — усмихна се Кандис. Този свенлив учен определено й харесваше.
Кевин направи неопределен жест с ръце, лицето му поруменя.
— Всякакви — объркано рече той.
— Странни хора сте вие, учените — отново се усмихна Кандис. — Но стига шеги… Имам удоволствието да ви съобщя, че състоянието на господин Уинчестър е много добро. И то благодарение на вас, както твърди хирургът…
— Не бих се подписал с две ръце под подобно твърдение — рече Кевин.
— Охо, значи сте и скромен — изгледа го с насмешливо присвити очи младата жена. — Като прибавим това към гениалните ви способности, бързия ви ум и очевидната ви неловкост, комбинацията става убийствена!
Кевин само преглътна, руменината по бузите му се увеличи.
— Дали няма да ви прозвучи много нахално, ако ви поканя да обядваме заедно? — премина във внезапна атака Кандис. — Имам предвид нещо по-различно от това, което предлага болничната столова, да речем един хамбургер… А и времето е слънчево и предразполага към малка разходка…
Объркването на Кевин беше тотално. При нормални обстоятелства положително би намерил начин да отхвърли неочакваната покана на младата жена, но разговорът с Бъртрам все още беше пресен в главата му.
— Да не би да си глътнахте езика? — изгледа го изпод кокетно вдигнатите си вежди Кандис.
Кевин махна с ръка по посока на лабораторията, после смутолеви нещо от сорта, че Есмералда ще го очаква за обяд.
— Защо не й се обадите? — попита Кандис, инстинктивно почувствала, че този мъж иска да приеме поканата й.
— Предполагам… — преглътна Кевин. — Ще й позвъня от лабораторията…
— Много добре — кимна Кандис. — Тук ли да ви почакам, или да дойда с вас?
Кевин за пръв път се сблъскваше с толкова настъпателна млада дама. Пък и опитът му не беше кой знае какъв… Единствената му голяма любов, ако не се броят няколкото неизбежни ученически провала, беше Джаклин Мортън, колежка-аспирантка… Джаклин беше свенлива като него и по тази причина началото на връзката им се проточи с месеци, след дълги часове съвместна работа.
Кандис изкачи петте стъпала, които я деляха от Кевин. Обута в чисто нови маратонки „Найки“, тя беше висока някъде около метър и седемдесет.
— Явно ви е все едно, затова ще дойда — рече тя.
— Добре — кимна Кевин.
Нервността го напусна толкова бързо, колкото се беше появила. При контактите с представителки на нежния пол се стресираше главно защото не беше в състояние да им предложи тема за разговор. Но с Кандис тази опасност беше отстранена още в началото, тъй като тя имаше грижата да поддържа разговора. За два етажа нагоре по стълбите тя успя да засегне темата за времето, за града, за болницата и следоперативното състояние на пациента.
— Това е лабораторията ми — рече Кевин и отвори вратата пред гостенката.
— Фантастично! — рече с уважение тя. Кевин се усмихна, тъй като усети, че забележката й е съвсем искрена.
— Вървете да се обадите, а аз ще се поогледам — рече тя. — Разбира се, ако нямате нищо против…
— Моля — разпери ръце Кевин.
Опасенията му, че Есмералда ще се обиди, се оказаха напразни. Тя прие новината напълно равнодушно и го попита дали ще се прибере за вечеря.
— Да, по обичайното време — увери я Кевин, а после, за огромна своя изненада, добави: — Може би ще имам компания. Това няма да те затрудни, нали?
— Не, разбира се — отвърна Есмералда. — Колко души ще дойдат?
— Само един — отвърна Кевин и побърза да затвори. После извади кърпичката си и избърса внезапно овлажнелите си длани.
— Уреди ли се? — подвикна от другия край на помещението Кандис.
— Да, можем да тръгваме.