— Не съм казал, че не пише, а че не съм видял такъв материал…
— Не си го видял, значи! — промърмори Джак. — Въпреки, че е на първа страница, а?
Вини скочи и направи опит да си вземе вестника обратно, но Джак се оказа по-бърз.
— Дай ми го! — изсъска по-младият мъж. — Ако толкова се нуждаеш от вестник, иди да си купиш!
— Поведението ти е доста любопитно, Вини — изгледа го Джак. — Нима искаш да кажеш, че не си прегледал заглавията на първа страница още в метрото? Я ми кажи какво става?
— Нищо не става! — отсече Вини. — Просто отворих направо на спортната страница!
Джак спря очи върху лицето на младежа, който упорито отбягваше погледа му.
— Да не си болен? — попита с престорена загриженост той.
— Не съм! — остро отвърна Вини. — Дай ми вестника!
Джак измъкна спортните страници и му ги подхвърли. След това се настани зад бюрото и започна да чете материала за изчезналия труп. Той започваше на първа страница и свършваше на трета. Както можеше да се очаква, тонът беше саркастичен, особено по отношение на полицията и управата на Патологическия център. Според автора тази абсурдна история е поредното ярко доказателство за некомпетентността на двете институции.
В стаята връхлетя Лори и той беше принуден да прекъсне четенето. Тя хвърли палтото си на закачалката и изрази надежда, че неговото състояние е по-добро от нейното.
— Май е същото — въздъхна Джак. — Но вината е моя, защото виното беше долнопробно…
— На всичкото отгоре съм спала само пет часа и ми беше доста трудно да се измъкна от леглото — отбеляза с гримаса Лори. После се извърна към ъгъла и подвикна: — Добро утро, Вини…
Младежът остана скрит зад спортните страници.
— Цупи се, защото му отмъкнах вестника — поясни Джак и стана да отстъпи мястото си на младата жена. Тази седмица тя беше дежурна и разпределяше аутопсиите сред личния състав патолози. — Инцидентът с трупа на Франкони е на първа страница…
— Нищо чудно — отвърна Лори. — Той е водеща новина на всички местни станции. Чух, че Бингъм щял да се появи в предаването „Добро утро, Америка“ в опит да замаже гафа…
— Няма да му е лесно — промърмори Джак.
— Прегледа ли днешните случаи? — попита Лори и придърпа купчината папки към себе си.
— Току-що идвам — отвърна Джак, изчете още няколко реда и подхвърли: — Охо! Тук се намеква, че сме направили комбина с полицията и умишлено сме се отървали от този труп. Представяш ли си? Тези репортери са такива параноици, че във всичко виждат заговор!
— Параноици са читателите им, а те им предлагат това, дето се търси — отбеляза Лори. — Именно поради подобни намеци съм решена на всичко, за да открия какво стана с този труп! Обществеността трябва да знае, че ние нямаме нищо общо!
— Надявах се, че ще преспиш и ще се откажеш от тази налудничава идея — промърмори Джак, без да вдига очи от вестника.
— В никакъв случай! — отсече Лори.
— Но тези наистина са луди! — извика той и плесна с длан върху разтворения вестник. — Първо твърдят, че ние от Патологическия център сме отговорни за изчезването на трупа, а след това авторитетно заявяват, че мафията отдавна го е заровила някъде из пущинаците на Уестчестър…
— Втората част положително е вярна — кимна Лори. — Напролет може и да се покаже от някой овраг, просто защото сега земята е замръзнала и едва ли някой си е направил труда да копае дълбоко…
— Каква гадост, Господи! — захвърли вестника Джак. — Ако искаш, можеш да го прочетеш…
— Благодаря — отказа Лори. — Вече съм запозната с версията на „Таймс“, която е достатъчно язвителна. Не ми трябва мнението на „Ню Йорк Поуст“…
Джак стана и подаде страниците на Вини, който ги пое, без да каже нито дума.
— Днес си много чувствителен — подхвърли той.
— Остави ме на мира! — отряза го Вини.
— Трябва да внимаваме, Лори! — направи напрегната физиономия Джак. — Имаме работа с индивид, който е в предразсъдъчно състояние. Вероятно планира някакво мислене и по тази причина хормоните му са на изчерпване!
— Охо, ето го и удавникът, за който спомена Майк Пасано — не му обърна внимание Лори, заела се с документите на новопристигналите мъртъвци. — На кого ли да го тръсна? Проблемът е там, че в момента нямам зъб на никого. И по тази причина май ще го оставя за себе си.
— Дай го на мен — рече Джак.
— Наистина ли го искаш?
Лори мразеше удавниците, особено онези от тях, които са престояли дълго във водата. Аутопсиите им обикновено бяха тежки и доста неприятни.
— Защо не? — сви рамене Джак. — Свикнеш ли с миризмата, можеш дори да го оближеш…