Той кимна и продължи с въпросите:
— На кое място извършвате улова?
— От отсамната страна на езерото, близо до поточето.
— А отвъд скалите?
— Не — поклати глава Алфонс. — Никога не сме ходили там.
— Как отивате на острова, когато трябва да уловите поредното животно? С надуваемата лодка?
Алфонс избухна в толкова бурен смях, че от очите му бликнаха сълзи.
— Лодката е прекалено малка — обясни той и избърса очите си с длан. — С нея веднага ще станем храна на крокодилите. Минаваме по моста…
— А защо не използваш моста и за пренасяне на храната? — попита Мелани.
— Защото доктор Едуардс трябва да го направи голям…
— Да го направи голям? — недоумяващо го погледна Мелани.
— Да — кимна с достойнство Алфонс.
Тримата си размениха объркани погледи.
— А виждал ли си огън на острова? — смени темата Кевин.
— Огън не — отвърна пигмеят. — Но видях дим.
— И какво си помисли като го видя?
— Аз ли? — учуди се Алфонс. — Нищо…
— А да си виждал бонобите да правят така? — обади се Кандис и започна да свива и разпуска пръстите на ръката си — както го правеше онова животно в операционната.
— Да — кимна пигмеят. — Правят го след като си разделят храната.
— А шум? — попита Мелани. — Вдигат ли много шум?
— Много — кимна Алфонс. — Като бонобите в Заир?
— Повече. Но в Заир аз не ги виждам толкова често, колкото тук. И не ги храня, защото те сами се грижат за това…
— Какъв шум вдигат? — попита Кандис. — Можеш ли да ни покажеш?
Върху лицето на Алфонс се появи смутена усмивка. Огледа се да види къде е жена му, после тихичко започна:
— И ба да, лу-лу, тад-тат… Замълча, очевидно смутен от артистичните си способности.
— А не пищят ли като шимпанзета? — попита Мелани.
— Някои от тях да — сви рамене Алфонс.
Гостите отново се спогледаха. Кевин усети, че въпросите им са изчерпани, поне за момента. Стана на крака, двете жени сториха същото. Благодариха за гостоприемството и оставиха недопитите чаши на рогозката. Алфонс с нищо не показа, че е обиден, усмивката му беше все така широка.
— О, още нещо — рече той миг преди гостите да си тръгнат. — Бонобите на острова обичат да се показват. Видят ли, че храната идва, всички се изправят на задните си крака.
— Винаги ли? — попита Кевин.
— Почти винаги.
Тръгнаха обратно към колата в пълно мълчание. Кевин проговори едва след като запали двигателя.
— Е, какво ще кажете? — попита той. — Ще продължаваме ли? Слънцето вече залезе…
— Аз съм за — тръсна глава Мелани. — И тъй, и тъй вече сме тук…
— Аз също — каза Кандис. — Много съм любопитна да видя тоя мост, който става голям…
Кевин включи на скорост и се отдалечи от магазина, пред който цареше още по-голямо оживление. Но не знаеше накъде да кара. Асфалтът свършваше на площадчето пред магазина, черен път не се виждаше никъде. Направи един бавен кръг и го откри — едва забележими коловози в тревата, които чезнеха в източна посока.
Поеха по тях и почти моментално оцениха предимствата на цивилизацията. Тук пътят беше неравен, с изровени коловози и дълбоки локви. Между коловозите стърчеше жилав треволяк с височина почти метър. Клоните на дърветата блъскаха челното стъкло и се промъкваха през страничните направо в купето. Принудиха се да вдигнат стъклата. Кевин включи фаровете и климатичната инсталация. Ярките лъчи опираха в гъстата зеленина и създаваха впечатлението, че пътуват през тунел.
— Колко километра трябва да изминем по тая козя пътека? — нервно попита Мелани.
— Шест-седем — отвърна Кевин.
— Добре, че имаме двойно предаване — отбеляза Кандис, вкопчила се здраво в ръкохватката над главата си. Предпазните колани изобщо не вършеха работа. — Надявам се да не закъсаме някъде тук… — Мастилено черната джунгла отвъд стъклото я накара да потръпне.
Над главите им епизодично се мяркаха късчета лилаво небе. Шумът беше невъобразим. По време на краткото им посещение при Алфонс нощните обитатели на джунглата бяха влезли в правата си, хорът им беше оглушителен.
— Какво ще кажете за нещата, които чухме от Алфонс? — обади се най-сетне Кевин.
— Ще кажа, че съдебните заседатели все още не са стигнали до решение — отвърна Мелани.
— Според мен фактът, че бонобите приемат храната си на два крака, е твърде обезпокояващ — въздъхна Кевин. — Косвените доказателства май се увеличават…
— Аз пък съм впечатлена от предположението, че те могат да общуват — обади се Кандис.
— Горилите и шимпанзетата също могат да усвоят езика на знаците — възрази Мелани. — А всички знаем, че бонобите се изправят на два крака далеч по-често от останалите маймунски видове. Аз съм впечатлена главно от агресивното им поведение и продължавам да считам, че грешката е наша. Би трябвало да им осигурим повече женски…