— Нима мислиш, че мога да позвъня в Съдебна медицина и най-учтиво да ги помоля да не правят аутопсия на човек, загинал от куршум на убиец? Стига, моля те…
— Познаваш куп важни клечки — не се предаваше Дарлийн. — Някой от тях може да го направи…
— О, скъпа, моля те… — въздъхна с досада Реймънд, после изведнъж се замисли. В идеята на младата жена може би имаше известна доза рационалност.
— Какво ще кажеш за доктор Левиц? — подхвърли Дарлийн. — Той беше личен лекар на Франкони и може би ще успее да направи нещо…
— И аз се сетих за него — призна Реймънд.
Доктор Даниел Левиц се радваше на огромна клиентела и хубав офис на Парк авеню. Включи се в проекта един от първите, при това с нескрито желание. На всичкото отгоре част от клиентите му имаха общ бизнес с Карло Франкони.
Реймънд стана, извади от портфейла си три чисто нови банкноти от по сто долара и ги остави на масата. Това беше предостатъчно за покриване на сметката, плюс един наистина щедър бакшиш.
— Тръгваме — подкани младата жена той. — Трябва да завъртим няколко телефона на спокойствие.
— Но аз едва започнах предястието — оплака се Дарлийн.
Реймънд мълчаливо издърпа стола изпод тялото й, принуждавайки я да стане. Колкото повече мислеше за доктор Левиц, толкова по-силно ставаше убеждението му, че само този човек може да ги спаси. В качеството си на личен лекар на няколко от най-могъщите гангстерски фамилии в Ню Йорк, Левиц положително познаваше хора, способни да изпълнят и най-невъзможната мисия…
Първа глава
Ню Йорк, 4 март 1997 г. 7.25 часа
Джак Степълтън се приведе над кормилото, натисна педалите и се понесе по Тридесета улица. На петдесетина метра от Първо авеню изправи гръб и спря да върти. Светофарът светеше червено. Дори щурак като него не можеше да си позволи преминаване на пресечката в момент, в който потоци от коли се насочваха към изходните артерии на града.
Времето омекна значително. Падналата преди два дни суграшица изчезна, само тук-там между паркираните коли можеха да се видят купчини мръсен сняг. Джак беше доволен, тъй като за пръв път от няколко дни насам получи възможност да се придвижва с колелото. Беше ново колело, само на три седмици. Купи го след като му откраднаха старото преди около година.
В началото възнамеряваше да го купи бързо, но след като се размина на косъм от смъртта най-сетне реши, че трябва да прояви малко благоразумие. Въпросният инцидент нямаше нищо общо с колоезденето по улиците на Ню Йорк, но едновременно с това го разтърси толкова здраво, че го накара да се замисли за безразсъдното си поведение на пътя.
Но с течение на времето страховете му се стопиха. Последен тласък към покупката беше майсторската работа на неизвестен джебчия в метрото, който задигна не само портфейла, но и ръчния му часовник. Още на следващия ден Джак отиде в магазина и си купи чисто нов планински бегач марка „Канъндейл“. Приятелите му отбелязаха този акт със свиване на рамене, примирили се със завръщането на старите навици. Но на практика Джак караше много по-благоразумно от преди и избягваше да предизвиква съдбата като се навира между ревящите камиони и паркираните коли. Престана да слаломира по нанадолнището на Второ авеню, а Сентрал Парк заобиколяше отдалеч, особено след като се стъмни.
Спря на ъгъла, опря крак на асфалта и огледа обстановката. Почти веднага забеляза тумбестите телевизионни микробуси с извадени антени, паркирани откъм източната част на Първо авеню, точно пред крайната цел на пътуването му — сградата на Съдебна медицина, обслужваща град Ню Йорк. Или просто моргата, както я наричаха обикновените хора.
Джак заемаше длъжността медицински следовател от година и половина и вече знаеше какво може да означава оживлението пред моргата — смърт на някоя знаменитост, или най-малкото на човек, който за момента е в центъра на вниманието на медиите. Имаше и друга вероятност — смърт на повече хора, предизвикана от самолетна или влакова катастрофа. Самият той предпочиташе първата причина, просто като човек…
Светна зелено. Джак натисна педалите, прекоси Първо авеню и влезе в моргата откъм приемното отделение на Тридесета улица. Паркира велосипеда на обичайното му място край купчината ковчези от остров Харт и пое към асансьорите. Тези ковчези използваха за неидентифицираните и непотърсени от никого трупове, които все пак трябваше да бъдат погребани.