— Снабден е с телескопичен механизъм — поясни той. — Ето защо Алфонс каза, че може да расте…
От Изла Франческа ги разделяха някакви си десетина метра вода. Гъстата растителност на отсрещния бряг изглеждаше тъмносиня, почти черна. Точно насреща се виждаше бетонен блок, върху който очевидно опираше мостът в разгънато състояние. Зад него се простираше широка поляна, далечната й граница се губеше в гората на изток.
— Опитай да разгънеш моста — предложи Мелани.
Кевин включи фенерчето и почти веднага откри контролното табло. На него имаше два бутона — червен и зелен. Натисна първо червения, изчака малко, а след това повтори същото и със зеления. Машинарията остана безмълвна. Приведе се напред и видя тесния процеп на секретна ключалка, над която пишеше „on — off“.
— Трябва ни ключ — подвикна той.
Мелани и Кандис се бяха приближили до ръба на водата.
— Има леко течение — отбеляза Мелани и посочи листата и клонките, които бавно се носеха по повърхността.
Кандис вдигна глава. Клоните на дърветата от двете страни на канала почти се докосваха.
— Защо тези създания стоят на острова? — учуди се тя.
— Маймуните се държат на разстояние от водата, особено, когато е дълбока — поясни Мелани. — Затова горилите в зоологическите градини са отделени от публиката само с тесен ров…
— А не могат ли да се прехвърлят по дърветата?
— Бонобите са доста тежички — обади се Кевин, който също пристъпи към брега. — Особено нашите приятелчета отсреща. Повечето от тях са надхвърлили петдесет-шейсет кила, клоните няма да ги издържат. Когато преди години избрахме това островче, изсякохме дърветата на едно-две особено тесни места. Но това не попречи на маймунките колобус да се прехвърлят отсам…
— Какви са тези квадратни предмети на полянката? — попита Мелани.
Кевин щракна фенерчето и го насочи нататък. Но лъчът му беше твърде слаб, светлината се разсейваше. Изключи фенерчето и напрегна очи в здрача.
— Приличат ми на транспортните клетки, които правят в Животинския център — промърмори той.
— Но защо са там, при това толкова много?
— Нямам представа — поклати глава Кевин.
— Как ще накараме бонобите да се появят? — попита Кандис.
— По това време вероятно се готвят за сън — промърмори със съмнение в гласа Кевин.
— А защо не използваме надуваемата лодка? — вдигна глава Мелани. — Тя вероятно е вързана за верига. Ако я раздрънкаме, бонобите положително ще помислят, че е пристигнала нова пратка с храна…
— Можем да опитаме — кимна Кевин и огледа брега в двете посоки. — Но проблемът е там, че не знаем къде е лодката…
— Едва ли е далеч — отвърна Мелани. — Ти върви на изток, а аз — на запад…
Тръгнаха в противоположни посоки. Кандис остана на място. Единственото й желание беше да се озове обратно в болничния пансион.
— Ето я! — извика след няколко минути Мелани. Беше стигнала до надвесено над водата дебело дърво, в дънера, на което беше забита кука с макара. От нея висеше дебело въже, долният му край се губеше във водата, а към горния беше прикрепена квадратна надуваема платформа, издърпана на брега. Големината й беше едва метър на метър.
Кевин и Кандис се приближиха, фенерчето отново светна. Отсреща се виждаше друга макара, забита в четвъртит дънер.
Кевин подаде фенерчето на Мелани и сграбчи въжето. Дръпна рязко, макарата отсреща се завъртя. Продължи да тегли, като сменяше ръцете си. Ръждясалите макари започнаха да издават пронизителни скърцащи звуци. Платформата се отлепи от брега и се люшна по водата.
— Това май ще свърши работа — задъхано рече Кевин и продължи да опъва мокрото въже. Мелани насочи лъча на фенерчето към отсрещния бряг. На няколко метра вдясно от макарата се разнесе оглушителен плясък, два зеленикави процепа отразиха светлината на фенерчето. Беше огромен крокодил.
— Пресвети Боже! — извика Кандис и отскочи като опарена от брега.
— Не се бой — подвикна Кевин, пусна въжето и грабна една натежала от водата цепеница. Запрати я към крокодила, той плесна с опашка и изчезна под водата.
— Прекрасно! — извика Кандис. — Сега дори не знаем къде се намира!
— Отиде си — успокои я Кевин. — Те не са опасни, освен ако не са гладни точно когато си във водата…
— Кой може да каже кога са гладни? — потръпна Кандис.
— Тук храната им е в изобилие — рече Кевин и отново хвана въжето. Платформата скоро опря в отсрещния бряг. Това го принуди да смени въжетата, за да я върне обратно.
— Жалко — промърмори той. — Вече е късно и нищо няма да се получи. Най-близката червена точка на екрана беше на около миля оттук… Ще трябва да се върнем през деня.