Още не свършил и въздухът се огласи от страховити писъци. Крайбрежните храсти е раздвижиха като от силна буря, сякаш оттам всеки момент щеше да изскочи разгневен слон.
Кевин изпусна въжето. Кандис и Мелани панически хукнаха по пътечката, после изведнъж се заковаха на място в очакване на следващия писък. С трепереща ръка Мелани насочи фенерчето към мястото на раздвижването. Но всичко беше спокойно. Нито лист не помръдваше.
Така изтекоха десетина секунди, които им се сториха часове. И тримата стояха абсолютно неподвижно, с напрегнат слух. Тишината беше пълна. Нощните обитатели бяха замлъкнали, сякаш цялата джунгла беше замръзнала в очакване на страшна катастрофа.
— Какво беше това, за Бога? — обади се най-сетне Мелани.
— Не съм сигурна, че искам да разбера — отвърна с потрепващ глас Кандис. — Хайде да се махаме оттук!
— Това вероятно бяха боноби — рече Кевин и отново улови въжето. Надуваемата платформа напусна средата на течението и бързо тръгна към тях.
— Мисля, че Кандис има право — промълви Мелани. — Дори и да се появят, едва ли ще ги видим в тая тъмница… А да си призная честно, вече умирам от страх. Хайде да си ходим!
— Не възразявам — рече Кевин, пусна въжето и пристъпи към двете си спътници. — Честно казано, и аз не зная какво търсим тук по това време… Ще дойдем пак, но през деня…
Забързаха по обратния път. Водеше Мелани, стиснала фенерчето в ръка. Кандис почти я настъпваше, хванала се за блузата й. Най-отзад крачеше Кевин.
— Би било страхотно, ако се сдобием с ключ от този мост — промърмори той докато минаваха покрай машинарията.
— Как го виждаш да стане? — попита Мелани.
— Ще вземем назаем ключа на Бъртрам…
— Няма да го даде! Нали сам каза, че е против всякакви посещения на острова? — Ще го вземем назаем без той да разбере…
— Да бе, как не — саркастично проточи Мелани. Навлязоха в пътечката-тунел, която щеше да ги отведе при колата. Някъде по средата на пътя Мелани забави ход.
— Какъв мрак, Господи! — оплака се тя. — Виждате ли къде стъпвате?
— Карай, дръж фенерчето по същия начин — отвърна Кандис.
Мелани рязко спря.
— Какво има? — попита Кевин.
— Чух нещо странно — прошепна тя и започна да върти глава във всички посоки.
— Хей, плашиш ме! — проплака Кандис.
— Жабите и щурците мълчат — промърмори Мелани.
В същия миг се отприщиха вратите на ада. Екна оглушителен грохот, сякаш някой беше включил в действие гигантска шевна машина. Над главите им се посипаха клони и листа. Кевин светкавично разбра за какво става въпрос и реагира инстинктивно. Разпери ръце, тласна двете жени пред себе си и ги притисна към влажната земя.
Това тракане му беше познато по простата причина, че веднъж му се случи да присъства на учебните стрелби на гвинейската армия. Беше твърде характерно, за да го забрави. Така стреляха автоматите „Калашников“…
Десета глава
Ню Йорк, 5 март 1997 г. 14.15 часа
— Лори, ще ме извиниш ли за момент? — На вратата се беше изправила Черил Миърс, една от криминоложките в Центъра. — Току-що се получи този пакет и реших, че ще искаш да го имаш веднага…
Лори стана от бюрото, пое пакета и потърси името на изпращача. Беше от Си Ен Ен.
— Благодаря, Черил — кимна тя. Беше малко учудена, нямаше никаква представа какво може да й изпраща Си Ен Ен.
— Виждам, че доктор Мехта я няма, но ще оставя тази рентгенова снимка на бюрото й — рече Черил.
Доктор Райва Мехта разделяше кабинета с Лори от шест години и половина — веднага след като завършиха Медицинския факултет и постъпиха в Патологията.
— Добре — кимна разсеяно Лори, насочила вниманието си към пакета, който се оказа видеокасета. На етикета пишеше
УБИЙСТВОТО НА КАРЛО ФРАНКОНИ, З МАРТ 1997 Г.
Приключила с аутопсиите за деня, Лори се залови с патологическите заключения, които чакаха на бюрото й. Купчината беше внушителна, папките — повече от двадесет. Разглеждаше микроскопски анализи, лабораторни резултати, болнични картони и полицейски рапорти, по тази причина случаят Франкони беше излетял напълно от съзнанието й. Но пристигането на касетата промени нещата. В главата й изплуваха всички подробности. За съжаление при липсата на трупа, касетата не й вършеше никаква работа… Пусна я в куфарчето си и отново направи опит да се концентрира върху текущата работа. Но четвърт час по-късно изключи светлината под микроскопа и се изправи. Не беше в състояние да се съсредоточи, в главата й непрекъснато се въртяха въпроси, свързани с изчезването на трупа. Някаква магия, дявол да го вземе! В един момент тялото си е на мястото във фризер 111, виждат го трима от служителите на Центъра. После щрак — и изчезва! Обяснение трябваше да има, но тя нямаше никаква представа какво може да е то…