— Какво тогава е предизвикало смъртта? — погледна го любопитно Лори.
— Две други огнестрелни рани — обяви тържествуващо Джак. — Едната в основата на шията — пръстът му посочи мястото, малко над ключицата, — а другата в корема. Куршумът е раздробил десетото ребро. По ирония на съдбата и двата куршума са заседнали в сачмите от ловна пушка, които изобилстват в дясната горна част на коремната кухина. Това е причината да останат неоткрити от рентгена.
— Такова нещо не бях чувала — удивено поклати глава Лори. — Куршуми да бъдат скрити от сачми! Това й е хубавото на нашата работа — всеки ден научаваме по нещо ново…
— Още не си чула голямата новина — гордо рече Джак.
— Слушай внимателно, ще ти падне шапката! — обади се Чет, който беше вдигнал глава от папката пред себе си и внимателно следеше разговора между двамата.
— Аз съм на мнение, че изстрелите с ловна пушка са имали за цел да прикрият самоличността на жертвата — също като обезглавяването и отрязването на китките! — обяви Джак.
— По какъв начин?
— Жертвата е претърпяла операция за трансплантиране на черен дроб, при това доста скоро. Убиецът очевидно е съобразил, че това автоматически я прави сравнително лесна за идентифициране и е взел съответните мерки…
— Останало ли е нещо от черния дроб?
— Много малко — отвърна Джак. — Основната му част е унищожена от изстрелите.
— А и рибите са помогнали — добави Чет и Лори сбърчи нос.
— Все пак успях да отделя известно количество чернодробна тъкан, по която ще открием донора — продължи Джак. — В момента Тед Линч от ДНК-лабораторията се занимава с теста ДК-алфа. Резултатите ще бъдат готови след около час. Но главното за мен са шевовете по vena cava и хепатичната артерия…
— Какво е ДК-алфа? — сбърчи вежди Лори.
— Ох, олекна ми! — засмя се Джак. — Със свито сърце очаквах този въпрос, просто, защото преди малко го зададох на Тед… Става въпрос за бърз и надежден сравнителен ДНК тест между два различни индивида. Разглеждат се характеристиките на хисто-съвместимостта на Хромозома 6…
— А порталната вена? — попита Лори. — По нея нямаше ли шевове?
— За съжаление порталната вена липсваше — въздъхна Джак. — Заедно с част от червата…
— Ясно — кимна Лори. — Но и без нея разполагаш с достатъчно данни за идентификация…
— И аз мисля така… Барт Арнолд вече влезе в контакт с Националната служба за органна трансплантация, откъдето очакваме бърз резултат. Освен това звъни във всички клиники, които извършват трансплантация на черен дроб…
— Списъкът им не е кой знае колко голям — рече Лори, после вдигна глава: — Браво, Джак. Добра работа си свършил.
Лицето му леко поруменя. Я виж ти, рече си Лори. Той не бил съвсем имунизиран срещу похвалите…
— А куршумите? — попита тя. — От същото оръжие ли са изстреляни?
— Изпратихме ги за балистична експертиза в полицията — отвърна Джак. — Трудно е да се каже дали са от същото оръжие, защото бяха силно деформирани. Единият е влязъл в пряк контакт с десетото ребро и е напълно сплескан. Вторият също не е в добра форма, защото е минал през гръбначния стълб…
— Калибър?
— Не мога да кажа — поклати глава Джак.
— А какво казва Вини? — попита Лори. — Него доста го бива в предположенията…
— Днес е глухоням — въздъхна Джак. — Никога не съм го виждал в толкова противно настроение. Поисках да чуя мнението му, но отказа. Заяви, че му плащат прекалено малко, за да си дава мнението по всеки заплетен случай…
— Знаеш ли, аз имах подобен случай по време на онази отвратителна афера Черино — въздъхна Лори. — Жертвата беше секретарка на доктора, забъркал се в нечистите игри. Разбира се, тя не беше претърпяла трансплантация на черния дроб, но главата и китките липсваха — също както при този удавник… Успях да я идентифицирам по здравния картон, в който бяха отбелязани няколко операции.
— Някой ден ще ми разкажеш цялата гадна история, нали? — усмихна се Джак. — Крайно време е да престанеш да ми подхвърляш отделни трохи…
— Много ми се ще да я забравя — въздъхна Лори. — Още сънувам кошмари от нея…
Реймънд погледна часовника си и бутна входната врата на кабинета на доктор Даниел Левиц, която се намираше на Пето авеню. Часът беше три без четвърт. Започна да звъни на Левиц някъде към единадесет, но все не успяваше да го хване. Телефонистката три пъти обеща, че докторът ще му позвъни веднага след като се освободи, но това така и не стана. Раздразнен от тази нелюбезност, Реймънд реши да отскочи до кабинета, който тъй и тъй беше на две крачки от апартамента му.