Секретарката се съгласи да му даде исканите сведения едва след кратък телефонен разговор с шефа си. Взе една визитна картичка, надраска нещо на гърба й и безмълвно му я подаде.
Без да губи повече време, Реймънд се прибра в апартамента си на Шейсет и четвърта улица. Дарлийн стана да го посрещне и попита как е минала срещата с доктора.
— Не е твоя работа! — отряза я той, влезе в кабинета си и се настани зад бюрото. Вдигна слушалката и нервно набра номера. Въображението му чертаеше ужасни картини: Синди Карлсън рови в тоалетката на майка си и търси приспивателни, или пък отскача до железарския магазин да си купи някое по-здраво въже…
— Ало? — обади се мъжки, глас насреща.
— Бих желал да говоря с господин Винсънт Доминик — каза с авторитетен глас Реймънд. Никак не му се искаше да влиза в контакт с подобни хора, но просто нямаше друг избор. На карта бяха заложени не само седем години упорит труд, но и цялото му бъдеще.
— Кой се обажда?
— Доктор Реймънд Лайънс.
Мъжът насреща помълча няколко секунди, после промърмори:
— Почакайте…
За огромна изненада на Реймънд в слушалката прозвуча една от сонатите на Бетовен. Каква ирония на съдбата, Господи, рече си той. Минута по-късно музиката беше прекъсната от дрезгавия глас на Вини Доминик. Звучеше преднамерено небрежно, сякаш този човек дълго беше играл в треторазреден театър.
— Откъде взехте телефона ми, докторе? — приятелски попита той. Това придаде на тона му някаква скрита нотка на заплаха. Реймънд откри, че устата му внезапно е пресъхнала.
— От доктор Левиц — облиза устни той.
— Какво мога да направя за вас?
— Възникна нов проблем — изграчи Реймънд, прочисти гърлото си и добави: — Искам да го обсъдим…
Паузата насреща се проточи. Нервите на Реймънд се опънаха докрай. Гангстерът проговори миг преди да попита още ли е там:
— Свързах се с вас, защото се надявах да получа спокойствие… Изобщо не допусках, че ще ми усложнявате живота.
— Става въпрос за неизбежните дребни неприятности, съпътстващи всяко ново начинание — поясни Реймънд. — Във всичко останало проектът ни се развива отлично…
— След половин час в неаполитанския ресторант на авеню „Корона“ в Елмхърст — отсече Вини. — Ще го откриете ли?
— Да, разбира се — забързано отговори Реймънд. — Тръгвам веднага, ще взема такси…
— Ще се видим там — приключи разговора Вини.
Реймънд дръпна най-горното чекмедже на бюрото си, измъкна карта на Ню Йорк и я разстла пред себе си. Използвайки индекса, той без затруднение откри авеню „Корона“ в Елмхърст и изчисли, че половин час ще му бъде достатъчен, стига да не попадне в някое от обичайните задръствания около моста Куинсбъро. А опасността от подобни задръствания се увеличаваше, тъй като часът беше почти четири следобед.
Излетя от кабинета, навличайки сакото си в движение. Дарлийн го попита къде отива, но той отговори, че няма време за обяснения. Обеща да се върне след около час.
Спря първото свободно такси на Парк авеню и мислено се поздрави за съобразителността да вземе картата със себе си. Шофьорът-афганистанец нямаше представа къде е Елмхърст, да не говорим за авеню „Корона“.
Пътуването не беше лесно. Почти четвърт час им отне пресичането на града до Ийст Сайд, а на моста бяха принудени да пълзят. В часа, в който би трябвало вече да е в ресторанта, таксито едва навлизаше в Куинс. Оттам нататък обаче движението се отпуши и когато отмести тежката плюшена завеса на входа на ресторанта, закъснението му беше само петнадесет минути.
Веднага му стана ясно, че заведението е затворено. Столовете бяха накачени върху масите с краката нагоре. Вини Доминик се беше настанил в едно от ъгловите сепарета, тапицирани с червено кадифе. Пред него имаше разгърнат вестник и малка чашка с еспресо. В стъкления пепелник димеше цигара.
На бара седяха четирима мъже с цигари в уста. Двама от тях бяха придружавали Вини при посещението му в дома на Реймънд. Зад тезгяха миеше чаши дебел барман с брада. Други хора в заведението не се виждаха.
— Сядайте, докторе — покани го Вини. — Ще пиете ли едно кафе?
Реймънд кимна и се плъзна на насрещната седалка. Стори го доста трудно, тъй като кадифето на тапицерията беше грапаво. Въздухът беше хладен и влажен, напоен с миризмата на чесън и цигарен дим. Реймънд предпочете да остане с палто и шапка.
— Две кафета — подвикна към бара Вини. Брадатият мълчаливо се обърна към сложната на вид италианска машина за еспресо и се залови да изпълнява поръчката.
— Изненадвате ме, докторе — рече Вини. — Честно казано, изобщо не очаквах да ви видя пак…