— Вини Доминик не е Поли Черино — поклати глава Франко. — Пък и какво лошо има да изкараме малко допълнително мангизи?
— Срещу мангизите нямам нищо против — кимна Анджело. — Но рискът не ми харесва…
— Какви ги дрънкаш? — отново го изгледа Франко. — Ние сме професионалисти и не се излагаме на риск…
— Но неочаквани неща винаги стават — държеше на своето Анджело. — Както и сега…
Франко хвърли поглед към грубия профил на спътника си, очертан смътно на слабата светлина, която хвърляше арматурното табло.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид тая проклета Лори Монтгомъри, от която тръпки ме побиват! — изръмжа Анджело. — Ние с Тони вече направихме един безуспешен опит да й видим сметката. Сякаш Господ я закриляше!
Франко неволно се разсмя.
— „Проклетата“ Лори Монтгомъри трябва да се гордее, че кара известна личност като теб да я побиват тръпки! — рече той.
— Не виждам нищо смешно! — изръмжа Анджело.
— Не се сърди — рече успокоително Франко. — А и тя няма нищо общо със сегашната ни задача…
— Има — възрази Анджело. — Казала пред Вини Амендола, че на всяка цена ще открие как е изчезнал трупът на Франкони. След което добавила, че предизвикателството е лично…
— А защо не си зададеш въпроса как ще го стори на практика? — попита Франко. — Освен това мръсната работа беше свършена от Фреди Капузо и Ричи Хърнс… Според мен се притесняваш напразно.
— Не познаваш тази жена! — мрачно поклати глава Анджело. — Нямаш представа с каква упорита кучка си имаме работа!
— Е, хубаво — капитулира Франко. — След като не искаш да прогониш тази муха от главата си, аз какво да направя?
Прекосиха средата на моста и навлязоха в Ню Джърси. Франко ловко смени платната, шмугна се вдясно и пое по междущатската магистрала „Палисейдс“. Анджело продължаваше да пази мрачно мълчание и той протегна ръка да включи радиото. След като си поигра с бутоните, най-сетне попадна на станция, която пускаше „стари, но готини“ хитове. Увеличи звука и започна да пее „Сладка Керълайн“ заедно с Нийл Даймънд.
При втория припев Анджело се наведе напред и изключи радиото.
— Печелиш — избоботи той. — Обещавам да си оправя настроението, но само ако спреш да пееш!
— Не ти ли харесва песента? — обидено го погледна Франко. — За мен тя е наситена със сладки спомени… — Млясна с устни и замечтано добави: — Напомня ми за Мария Проволоне, беше страхотно гадже!
— Добре де, хубава е — засмя се Анджело. Беше му приятно да работи с Франко Понти, един безспорен професионалист. Особено високо ценеше чувството му за хумор, вероятно, защото сам беше напълно лишен от него.
Франко напусна магистралата и пое по авеню „Палисейд“, след това прекоси Шосе 9W и започна да се спуска по продължителния наклон към Енгълууд, Ню Джърси. Сградите от двете страни на пътя бяха тежки и солидни, нямаха нищо общо с леките крайпътни заведения и складове, покрай които се движеха преди малко.
— Картата и адреса са ти подръка, нали? — попита Франко.
— Ето ги тук — отвърна Анджело, включи лампичката под огледалцето за обратно виждане и разстла картата върху таблото. — Търсим Овърлук Плейс, което трябва да е някъде вдясно…
Скоро откриха Овърлук Плейс и бавно поеха по изпълнена със завои улица, разделена на три платна. Добре поддържаните тревни площи пред скъпите резиденции изглеждаха съвършени — като игрищата за голф, които показваха по рекламите.
— Представяш ли си да живееш на такова място? — попита Франко докато въртеше глава в двете посоки на пътя. — По дяволите, аз сигурно ще се изгубя из тези ливади преди да намеря улицата!
— Не ми харесва, защото е прекалено спокойно! — изръмжа Анджело, — Тук ще стърчим като дебел и мазен среден пръст!
— Я стига с твоите притеснения! — сряза го партньорът му. — На този етап правим малко проучване, нищо повече. Кой номер търсим?
Анджело направи справка с листчето в ръцете си.
— Овърлук Плейс номер осем…
— Трябва да е вляво — отбеляза Франко. — Току-щр отминахме номер 12…
Няколко секунди по-късно колата намали скоростта и спря вдясно от пътя. Двамата пътници в нея извърнаха очи към извитата алея с фенери от ковано желязо от двете страни, която водеше към солидна къща в стил „Тюдор“, разположена сред великолепни борове. Повечето от прозорците светеха, а ливадата наоколо беше с размерите на футболно игрище.
— Цял замък! — възкликна Анджело.
— Не бих казал, че очаквах именно това — кимна в знак на съгласие Франко.