— Още ли си тук? — попита Лу Солдано и тежко се отпусна на стола пред бюрото. Изобщо не направи опит да свали палтото и шапката си, която беше тикната към тила.
Лори погледна часовника си и направи гримаса.
— Господи! Изобщо не допусках, че е станало толкова късно!
— Направих опит да те открия у дома докато се влачех сред трафика на моста Куинсбъроу — рече Лу. — След което реших да се отбия тук, тъй като подозирах, че продължаваш да бачкаш… И наистина се оказах прав! Мисля, че прекаляваш, Лори…
— Кой ми го казва? — иронично го изгледа тя. — Я иди да се погледнеш в огледалото! От колко време не си спал като хората? Нямам предвид кратките дремки на бюрото…
— Дай да говорим за по-приятни неща — направи гримаса Лу. — Какво ще кажеш да похапнем някъде? Ще отскоча до службата да направя една спешна диктовка и след около час съм готов… Децата са при леля си, Бог да я благослови. Предлагам да вземем по една хубава голяма порция, спагети…
— Сигурен ли си, че наистина ти се излиза? — огледа го изпитателно Лори. Под очите му имаше черни торбички, а четината на брадата му положително беше на повече от два дни.
— Трябва да се яде — сви рамене Лу. — Още дълго ли ще работиш?
— Това е последният ми случай. Ще ми отнеме около половин час…
— Но и ти трябва да ядеш, нали?
— Нещо ново по случая Франкони? — смени темата Лори.
— Нищо — въздъхна Лу. — Проблемът при тези мафиотски набези е там, че ако не направиш бърз пробив, следите изчезват… За съжаление ние не успяхме да направим бърз пробив.
— Съжалявам — рече Лори.
— Благодаря — кимна Лу. — А ти докъде стигна? Получи ли някаква представа как е изчезнал трупът на Франкони?
— И при мен следите изчезват бързо — отвърна с въздишка Лори. — На всичкото отгоре Калвин здравата ме смъмри, защото съм разпитвала човек от нощния персонал без позволение. А аз само си поговорих с него… За съжаление имам чувството, че управата иска час по-скоро да забрави този инцидент.
— Значи Джак е бил прав като настояваше да се откажеш — подхвърли Лу.
— Предполагам — сви рамене Лори. — Но ти не му го казвай, моля те!
— Бих искал и комисарят да забрави за проклетия инцидент — въздъхна Лу. — В противен случай рискувам да ме понижат…
— По едно време ми хрумна нещо — погледна го Лори. — Една от двете погребални агенции, които са изнесли трупове в нощта на изчезването, се казва „Сполето“, от Озоун Парк. Името й ми се стори познато. След това си спомних за случая Черино. Именно в тази агенция беше извършено едно от най-отвратителните убийства, свързани с него. Ликвидираха един млад гангстер, почти момче… Как мислиш, дали е случайно, че точно тази агенция идва да прибере труп в нощта, в която изчезва тялото на Франкони?
— Случайно е и ще ти кажа защо — кимна Лу. — Познавам тази погребална агенция още от времето, когато работех в Куинс по проблемите на организираната престъпност. Тя действително е свързана с криминалния контингент на Ню Йорк, благодарение на някакъв брак… Но с фамилията Лучия, а не с Вакаро, които ликвидираха Франкони.
— Ясно — кимна Лори.
— Хей, това не означава, че не се възхищавам на паметта ти — усмихна се Лу. — Аз самият никога не бих направил подобна връзка. Но както и да е. Какво става с предложението ми за вечеря?
— Като те гледам на какво приличаш, май ще е по-добре да дойдеш у дома — рече Лори. — Там ще ти забъркам едни спагети, искаш ли?
Лу и Лори бяха стари приятели. Преди пет години работиха заедно по аферата Черино, след което между тях се зароди и романтична връзка, която не тръгна добре и беше прекратена по взаимно съгласие. Но приятелството им остана. Освен по служебни въпроси се виждаха и навън, главно за да хапнат някъде заедно.
— Наистина ли? — светна лицето на Лу. Идеята да се изпъне на удобния диван в апартамента на Лори му се стори безкрайно привлекателна.
— Наистина — кимна младата жена. — Предпочитам този вариант, защото в хладилника си имам готов сос и доста салата.
— Прекрасно! — ухили се Лу. — Ще ти звънна в момента, в който тръгна от управлението. А по пътя ще взема едно шише кианти…
— Много добре — кимна Лори.
Няколко минути по-късно Лу си тръгна и тя отново се наведе над микроскопа. Но само, за да установи, че концентрацията й се беше стопила. Виновен за това беше разговорът за Франкони, а и умората цял ден да се взира в проклетия микроскоп. Облегна се назад, разтърка очи.