— По дяволите!
Вдигна глава и закова поглед в напукания таван. Колкото пъти си задаваше въпроса как е изчезнало тялото на Франкони, толкова пъти я обземаше мъчителната агония. Изпитваше чувство на вина, че не може да помогне на Лу.
Стана, щракна куфарчето си и грабна палтото от закачалката. Но вместо да напусне сградата на Съдебна медицина, отново се спусна в моргата. От известно време насам в главата й се въртеше един натрапчив въпрос, който беше пропуснала да зададе на Марвин Флечър — другият нощен служител в приемното.
Завари го приведен над бюрото, зает да попълва купчина формуляри за предстоящи извозвания на мъртъвци. Марвин беше един от любимите й помощници. Именно той беше дневна смяна когато стана трагичното убийство на Брус Помовски, пряко свързано с аферата Черино. Веднага след това го прехвърлиха в нощните екипи, което си беше чиста проба повишение, тъй като нощният дежурен има далеч повече отговорности.
— Хей, Лори, какво става? — вдигна глава Марвин. Беше хубав афро-американец, с невероятно гладка кожа, която буквално блестеше под светлината на луминесцентните лампи. Побъбриха малко, размениха си последните клюки, след което Лори премина към същността на визитата си.
— Ще те питам нещо, Марвин — рече тя. — Но предварително те предупреждавам, че няма смисъл да заемаш защитна позиция… — Неволно си спомни реакцията на Майк Пасано, никак не й се щеше Марвин да получи още едно оплакване…
— Казвай — рече Марвин.
— Става въпрос за Франкони — въздъхна Лори. — Въпросът ми е защо не си го снимал на рентгена?
— Какви ги дрънкаш? — учудено я изгледа чернокожият мъж.
— Много добре чу — твърдо издържа на погледа му Лори. — В папката липсваха рентгенови снимки, а в архивата нямаше филм… Това го установих още преди изчезването на трупа.
— Но аз му направих снимки! — изгледа я обидено Марвин. — Никога не пропускам подобно нещо, освен ако някой от лекарите не ми нареди друго!
— Тогава къде са снимките, къде е филмчето?
— Нямам представа за снимките, а филмчето изпратих на доктор Бингъм.
— На Бингъм ли? — учуди се Лори. Всъщност, в това няма нищо странно, призна пред себе си тя. Особено, ако се вземе предвид факта, че именно Бингъм щеше да прави аутопсията…
— Той ми нареди да го изпратя в кабинета му — кимна Марвин. — Нима трябваше да кажа на шефа, че това е забранено? Знаеш, че не става…
— Прав си — разсеяно кимна Лори. Все още не успяваше да се пребори с изненадата. Оказа се, че има рентгенови снимки на Франкони! Естествено, те не струваха кой знае какво при липсата на тялото, но тя се запита защо никой не я беше уведомил за съществуването им. После изведнъж си даде сметка, че не беше виждала Бингъм от деня, в който изчезна тялото. — Хей, радвам се, че си побъбрихме — излезе от унеса си тя. — Извинявай, че допуснах немарливост от твоя страна.
— Няма нищо — усмихна се Марвин.
Лори се обърна към изхода, после изведнъж спря. Спомни си за погребална агенция „Сполето“ и импулсивно попита Марвин какво знае за нея.
— Нищо особено — сви рамене младежът. — Познавам ги по име, но никога не съм бил там…
— А какви са хората, които идват да си прибират мъртъвците?
— Нормални — отново сви рамене Марвин. — Виждал съм ги съвсем бегло… Не знам какво да ти отговоря.
— Въпросът ми беше глупав — кимна Лори. — Извинявай, че изобщо ти го зададох…
Напусна сградата през товарната рампа и излезе на Тридесета улица. Продължаваше да е твърдо убедена, че нещата около случая Франкони са се развивали твърде странно.
Излезе на Първо авеню и пое в южна посока, после изведнъж се спря. Идеята да посети погребална агенция „Сполето“ й се стори страхотна. Колебанието й продължи само секунда, после стъпи на бордюра и вдигна ръка пред едно свободно такси.
— Накъде, госпожо? — попита шофьорът. На табелката върху арматурното табло беше изписано името му: Майкъл Нойман.
— Знаете ли къде се намира Озоун Парк? — попита Лори.
— Разбира се, в Куинс — отвърна Майкъл. Беше възрастен човек, прехвърлил шейсетте. Седалката му беше доста странна — дебело парче стиропор, покрито с кърпа. За облегалка му служеха няколко извити дъски.
— За колко време можем да стигнем там? Реши да се откаже в случай, че пътуването трае прекалено дълго. Майкъл прехапа устни и започна да пресмята наум.
— Няма да е дълго — рече най-сетне той. — Сега движението е слабо. Направо за нула време дойдох тук чак от летище Кенеди…