Тия тук стъпват като призраци, рече си Лори, обърна се кимна с глава:
— Точно така.
Мъжът срещу нея също носеше черен костюм, а косата му беше дори по-мазна от гласа му.
— Страхувам се, че това е невъзможно — обяви господин Сполето.
— Днес следобед позвъних и ме увериха, че тялото му е изложено — възрази Лори.
— Точно така — кимна Сполето. — Но това беше следобед. По молба на семейството му, господин Глийсън беше изложен за поклонение само между четири и шест…
— Разбирам — сухо отвърна Лори. В таксито беше измислила този план, просто за да оправдае присъствието си. Сега, след като се оказа, че тялото е изнесено, тя просто не знаеше какво да прави.
— Може би ще ми позволите да се разпиша в траурната книга — подхвърли тя.
— Страхувам се, че и това е невъзможно — рече с прискърбие мазният. — Семейството взе книгата със себе си.
— Е, предполагам, че това е всичко — безпомощно разпери ръце Лори.
— За нещастие — склони глава господин Сполето.
— Знаете ли за кога е насрочено погребението?
— За момента не.
— Благодаря ви.
— За нищо.
Лори излезе навън и скочи в таксито.
— Сега накъде? — обърна се да я погледне Майкъл.
Лори му даде адреса си на Деветнадесета улица и се наведе да хвърли един последен поглед на погребалната агенция. Екскурзията до Озоун Парк се оказа напълно безплодна. Всъщност, наистина ли беше така? Все пак разговаря с господин Сполето достатъчно дълго, за да се увери, че челото му не е мазно. Този човек просто се потеше, въпреки подчертано ниската температура в обредния дом. Лори замислено се почеса по брадичката. Дали това означаваше нещо, или отново е готова да се залови за сламка?
— Приятел ли ви беше? — обади се Майкъл.
— Кой?
— Покойникът…
— Не бих казала — мрачно се усмихна Лори.
— Знам какво имате предвид — погледна я в огледалцето Майкъл. — Днешните отношения между хората са изключително сложни и аз ще ви кажа защо…
Лори кимна с глава и се настани по-удобно, готова за лекцията. Обичаше таксиджиите-философи, а тази вечер беше попаднала на истински Платон.
Когато колата най-сетне спря пред блока, във входа й се мерна една позната фигура. Лу Солдано се беше облегнал на пощенските кутии с плетена дамаджанка вино в ръце. Лори плати сметката на Майкъл, остави му щедър бакшиш и се втурна към входа.
— Извинявай — запъхтяно рече тя. — Но нали каза, че ще се обадиш преди да тръгнеш?
Лу сънливо я погледна, закашля се и кимна с глава:
— Обадих се… Най-прилежно съобщих на телефонния ти секретар, че тръгвам насам.
Лори хвърли поглед на часовника си и извади ключа за вътрешната врата. Беше се забавила малко повече от час, съвсем според очакванията си.
— Нали каза, че имаш работа максимум за половин час? — разсъни се Лу.
— Не бях на работа — отвърна Лори и натисна бутона за повикване на асансьора. — Отскочих до погребална агенция „Сполето“…
Лу се намръщи.
— Моля те, само не започвай с конското! — забеляза гримасата му Лори.
— И какво откри? — саркастично попита Лу. — Франкони си лежи в ковчега, облечен в официален костюм?
— Ако се държиш по този начин, няма да ти кажа нищо! — заплаши го Лори.
— Окей, извинявай…
— Не открих нищо — призна с въздишка тя. — Покойникът, който исках да видя, беше вече прибран. По молба на семейството му поклонението приключило в шест следобед.
Асансьорът спря на етажа. Лори започна да се бори с многобройните си ключалки, а Лу направи заплашителна муцуна по посока на Дебра Енглър, която както обикновено, надничаше иззад открехнатата си врата.
— Но директорът ми се стори доста подозрителен — подхвърли Лори.
— Защо? — попита Лу и влезе в антрето. От спалнята излетя котаракът Том и гальовно се отърка в краката на Лори.
Младата жена остави куфарчето си на овалната масичка и се наведе да го почеше зад ухото.
— Докато разговаряхме, той обилно се потеше — рече тя.
— И това е всичко? — спря да сваля палтото си Лу. — Директорът се потеше…
— Да — кимна Лори.
Мислите на Лу ясно се изписаха върху лицето му.
— Може би е започнал да се поти след като си го притиснала с въпроси относно тялото на Франкони, а? — подхвърли полицаят. — Или си дойде да те посрещне потен?
— Дойде си потен — унило призна Лори.
— Господи, още един Шерлок Холмс! — извъртя очи Лу. — Хей, момиче! Като нищо ще ми вземеш хляба, защото аз изобщо не притежавам тази интуиция и способност за дедуктивно мислене!
— Обеща да не ми се подиграваш! — напомни му Лори.
— Не съм — заинати се Лу.
— Добре де, беше пълен провал — въздъхна Лори. — А сега, нека хапнем нещо, защото наистина умирам от глад!