Лу прехвърли дамаджанката в другата си ръка и най-сетне успя да съблече шлифера си. Но замахът му беше прекалено голям, ръката му бутна куфарчето на Лори, което падна на пода и се разпиля. Трясъкът подплаши котарака, който се стрелна към спалнята, поднасяйки на завоя върху излъсканото дюшеме.
— Господи, какъв съм слон! — възкликна Лу. — Извинявай! — Наведе се и започна да събира пръснатите по пода хартии, писалки, микроскопски стъкълца и още куп други неща. Главата му се чукна в главата на Лори, която също се оказа клекнала.
— Май ще е най-добре да седнеш някъде — засмя се тя.
— Не, настоявам да ти събера нещата! — тръсна глава Лу.
Скоро куфарчето се напълни и Лу се изправи с една видеокасета в ръка.
— Това пък какво е? — пожела да узнае той. — Някое от любимите ти криминалета?
— Не — кратко отвърна Лори.
Лу обърна касетата, прочете етикета и вдигна глава:
— Убийството на Франкони? Адресирана до теб, направо от Си Ен Ен?
— Аз я поисках — изправи се Лори. — Възнамерявах да я ползвам по време на аутопсията. Нали пиша научна статия за точността на съвременната криминалистика?
— Ще позволиш ли да я погледна? — попита Лу.
— Разбира се. Не я ли видя по телевизията?
— Заедно с всичко останало — кимна Лу. — Ще ми бъде интересно да видя само инцидента…
— Изненадана съм, че нямате копие в полицията — подхвърли Лори.
— Може и да имаме — сви рамене Лу. — Но аз не съм го видял…
— Хей, приятел, днес май нямаш ден — подхвърли Уорън. — Изглежда започваш да остаряваш…
Пристигнал късно на игрището, Джак беше принуден да почака доста, но именно това го амбицира да мачка наред, независимо кой партньор ще му се падне. Но се случи точно обратното: загуби всички игри, особено когато насреща се изправяше петорката на Уорън и Плюнката — направо непобедима… Последната току-що беше завършила с ефектно забиване на Плюнката, който нададе тържествуващ рев. Джак се насочи към страничната линия с омекнали крака. В играта беше вложил цялото си сърце, от тялото му обилно се лееше пот. Издърпа кърпата от дупката в мрежестата ограда и избърса лицето си. Сърцето блъскаше в гърдите му като тежък чук.
— Хайде, човече, да изиграем още една! — извика Уорън от другия край на площадката. Беше застанал под коша и ловко дриблираше с топката, прекарвайки я между краката си. — Този път ще те пуснем да спечелиш!
— Ама и вие сте едни пускачи! — влезе в тон Джак. — Да помниш да си пускал аванта на някого? Стига ми толкова, тръгвам си…
Уорън се приближи към оградата, мушна пръст в една от дупките и небрежно се облегна.
— Какво става с онова твое гадже, дребничкото? — попита той. — Натали непрекъснато пита за нея и не знам к’во да й кажа… От доста време не сте се мяркали насам…
Джак спря поглед върху изваяните черти на младежа. С чувство на обида установи, че той дори не се е изпотил и диша почти нормално. На всичкото отгоре го завари тук, което означаваше, че е играл доста повече от него. Единственото свидетелство за някакви физически усилия беше тънка струйка пот, стекла се по шията му и попила в късата тениска.
— Предай на Натали, че Лори е добре — задъхано рече той. — Просто сме си дали малка почивка един от друг. За това съм виновен аз, тъй като изпитах нужда да поуспокоим топката…
— Ясно — кимна Уорън.
— Снощи бях с нея — добави Джак. — И тя непрекъснато пита за вас…
— Сигурен ли си, че няма да изиграеш още една? — смени темата Уорън.
— За тази вечер достатъчно — твърдо отказа Джак.
— Добре, приятел, пази се — рече Уорън, отлепи гръб от мрежата и изрева: — Хайде, черньовци, размърдайте си задниците!
Джак с уважение поклати глава. Този младеж май наистина разполага с неизчерпаема енергия, рече си той. Навлече горнището на анцуга и си тръгна. Неудовлетворението от слабата игра бързо го напусна, физическото натоварване беше прочистило съзнанието му, за час и половина игра нито веднъж не беше помислил за работа.
Но мисълта за тайнствения удавник се върна в главата му още преди да пресече платното на Сто и шеста улица. Поел нагоре по вечно мръсното стълбище на блока, той се запита дали Тед не е допуснал грешка при своите ДНК-анализи. Защото продължаваше да бъде убеден, че жертвата е била подложена на чернодробна трансплантация.
Чу настойчивото дрънчене на телефона си още от площадката на третия етаж. Нямаше съмнение, че звъни именно той, просто, защото Денис — самотната майка на две деца, която живееше на същия етаж, никога не бе имала телефон.
Накара уморените си мускули да се стегнат с цената на доста усилия. Пробяга нагоре по стъпалата, измъкна ключовете и направи опит да уцели ключалката. Телефонният секретар се включи в момента, в който влезе в антрето. Записът на собствения му глас прозвуча така, сякаш за пръв път го чуваше. На два скока се добра до телефона и вдигна слушалката.