— Така поне твърди Бъртрам Едуардс — отвърна комендантът. — Негова е и идеята да обясним на Кевин, че на острова действа наша бригада, която строи мост над потока, разделящ го на две…
— Но такава бригада няма, нали?
— Няма, разбира се. За последен път изпратихме работници, когато трябваше да се направи основа за телескопичния мост. Естествено, и когато хората на Бъртрам пренасяха клетките за улова…
— Не знам за никакви клетки! — недоволно промърмори Реймънд.
— От известно време насам Бъртрам настоява да прекратим програмата на изолация — поясни Шпалек. — Твърди, че бонобите трябва да бъдат прибрани в Животинския център и държани под контрол…
— Бонобите ще останат на острова! — рязко рече Реймънд. — Това е най-важното условие в споразумението ми с „ГенСис“. Приберем ли животните, те положително ще прекратят програмата. Ужасно се страхуват от лоша реклама…
— Знам и му го казах — въздъхна Зигфрид. — Уж ме разбра, но помоли да оставим клетките там, просто за всеки случай. Не виждам нищо лошо в това. Не е зле да сме подготвени за всякакви изненади.
Реймънд нервно прокара пръсти през косата си. Не искаше дори да чува думата „изненади“.
— Възнамерявах да поискам съвета ти по въпроса с Кевин и двете жени, но мисля, че това вече не е наложително — добави Зигфрид. — След обяснението за дима и особено след като ги подложихме на доста здраво разтърсване, ситуацията е под контрол…
— Не успяха да се прехвърлят на самия остров, нали?
— Не. Стигнаха до моста при протока.
— Не желая никой да се мотае там! — предупредително изръмжа Реймънд.
— Ясно — отвърна Зигфрид. — Според мен Кевин няма да повтори опита си, но за всеки случай ще изпратя при протока един контингент мароканци, които ще останат известно време там. Какво ще кажеш?
— Добра идея — кимна Реймънд. — Я ми кажи какво мислиш за този дим?
— Аз ли? — учуди се Зигфрид. — Пет пари не давам с какво се занимават шибаните животни! Важното е да са здрави и да си стоят на мястото. Какво те тревожи?
— Нищо.
— Да им пратим няколко футболни топки, а? — засмя се Зигфрид. — Може пък да се забавляват още по-добре…
— Не виждам никакви причини за смях! — изръмжа Реймънд. Той не хранеше приятелски чувства към коменданта, макар да оценяваше неговата дисциплинираност и стил на управление. Ясно си го представи зад широкото писалище, отрупано с онези черепи, от които тръпки го побиваха…
— Кога ще прибереш пациента? — попита Зигфрид. — Чувам, че се възстановява по фантастичен начин и скоро ще е готов за път…
— И аз така чух — кимна Реймънд. — Вече съм уведомил Кембридж, самолетът на „ГенСис“ ще бъде готов в най-скоро време. Може би след ден-два…
— Обади ми се преди да тръгнеш — рече Зигфрид. — Ще изпратя специална кола да те вземе от Бата.
Реймънд затвори, от устата му излетя въздишка на облекчение. Беше доволен от идеята да позвъни в Африка, просто, защото една от причините за безпокойството му беше поведението на Кевин. Слава Богу, че кризата е овладяна. Сега му оставаше да се отърве от мисълта за онази снимка над трупа на Синди Карлсън и всичко ще бъде наред…
Тринадесета глава
6 март, 1997 г. 12.00 ч. Кого, Екваториална Гвинея
Концентрирал цялото си внимание върху екрана на компютъра, Кевин нямаше никаква представа за хода на времето. Отдели се от него едва когато на вратата се почука и той стана да отвори. В лабораторията влетя Мелани, в ръката й се поклащаше голяма хартиена торбичка.
— Къде са ти лаборантите? — попита тя.
— Дадох им почивен ден. Днес няма начин да изпълнявам обичайните задачи, затова им казах да идат на плажа. Дъждовният сезон беше прекалено дълъг, а скоро-ще започне пак…
— Къде е Кандис? — попита Мелани и остави торбичката на близката лабораторна маса.
— Не знам — сви рамене Кевин. — Не съм я виждал от сутринта, когато я свалихме пред болницата.
Изминалата нощ беше тежка. След като прекараха близо час в хладилника на патологията, Мелани успя да убеди спътниците си да се прехвърлят в дежурната стая на Животинския център. Останаха там до идването на сутрешната смяна, почти без да мигнат. После се смесиха с тълпата и успяха да се приберат в Кого без никакви инциденти.
— Можем ли да се свържем с нея? — попита Мелани.
— Сигурно — сви рамене Кевин. — Достатъчно е да позвъним в болницата и да помолим да я извикат по пейджъра. Но може и да не е там, тъй като състоянието на Хоръс Уинчестър е прекалено добро, за да изисква постоянното й присъствие. В такъв случай би трябвало да е в Ханчето… — Така наричаха квартирите на временния медицински персонал, които също бяха в границите на болничния комплекс.