— Какво ти каза?
— Държа се много любезно. Дори се извини за снощния инцидент. Предложи ми обяснение за дима, който се извива над острова. Каза, че някакви работници подпалили сухите храсти.
— И ние получихме подобни послания — подхвърли Кевин.
— И какво мислите за тях? — попита Кандис.
— Не ги приемаме, просто, защото са твърде елементарни — отсече Мелани.
— Така и си помислих — кимна Кандис.
Мелани вдигна книжната торба.
— Хайде, да тръгваме.
— Носиш ли ключа? — попита Кевин и взе портативния локатор.
— Разбира се.
— Я чакайте малко! — спря се на крачка от стълбището Кевин. — Вчера със сигурност са ни проследили. Само така може да се обясни начинът, по който ни изненадаха. Всъщност, по-вероятно е да са следили мен, тъй като аз повдигнах въпроса за този дим пред Бъртрам Едуардс…
— Логично — кимна Мелани.
Тримата спряха и се спогледаха.
— Какво ще правим? — попита Кандис. — Нали не искаме отново да ни проследят?
— Преди всичко трябва да се откажем от моята кола — обяви Кевин. — Къде е твоята, Мелани? Времето е сухо, ще се справим и без двойно предаване.
— Долу на паркинга — отвърна техноложката. — Дойдох с нея от Животинския център.
— Забеляза ли някой да те следи?
— Откъде да знам — сви рамене Мелани. — Изобщо не съм се оглеждала…
— Хм… — замисли се Кевин. — Продължавам да мисля, че ако изобщо са решили да следят някого, това ще бъда аз. Затова, Мелани, сега ще слезеш долу, ще запалиш колата и ще се прибереш у дома.
— Ами вие?
— От мазето тръгва един тунел, който води към електроцентралата. Изчакай пет-десет минути у вас, после ела да ни вземеш оттам. Една от страничните врати води право на паркинга. Сещаш ли се?
— Мисля, че да — кимна Мелани. — Добре, ще се видим там…
Разделиха се на първия етаж. Мелани излезе в обедната жега и се насочи към паркинга, а Кевин и Кандис се спуснаха в подземието. Петнадесет минути по-късно Кандис отбеляза, че за пръв вижда толкова огромни подземни комуникации.
— Електрозахранването е централизирано — обясни Кевин. — Всички основни сгради са свързани с тунели, изключение прави само Животинският център, който има собствена електростанция.
— Човек като нищо може да се изгуби тук — отбеляза Кандис.
— Аз съм го правил няколко пъти — призна Кевин. — Използвам тунелите главно през дъждовния сезон, тъй като са сухи и хладни…
Наближиха електроцентралата, бученето на турбините видимо се усили. Една желязна стълба ги отведе точно при страничната врата. Надникнаха навън. Паркирала под едно тропическо дърво с огромна корона, Мелани ги зърна и подкара насам.
Кевин седна отзад, а Кандис се настани на мястото до шофьора. Мелани рязко потегли. Климатичната инсталация приятно разхлаждаше горещия и влажен въздух.
— Нещо подозрително? — попита Кевин.
— Нищо — успокои го Мелани. — Направих един малък тур, все едно, че изпълнявам нечии поръчки. След мен нямаше никой. Деветдесет и девет процента съм сигурна в това…
Кевин се обърна и внимателно огледа района на електростанцията, бързо смаляващ се в далечината зад хондата на Мелани. Не се виждаха нито хора, нито автомобили.
— Май се измъкнахме — промърмори той и се свлече надолу в седалката. Не искаше главата му да стърчи над нивото на стъклата.
Мелани се насочи на север, към околовръстния път на града. Кандис разопакова сандвичите.
— Мм-м… Не е лошо — промърмори тя, забила зъби в едно ръжено хлебче с риба-тон.
— Приготвиха ми ги в кафенето на Центъра — рече Мелани. — На дъното има и безалкохолни…
— Искаш ли един сандвич, Кевин? — обърна се Кандис.
— Май да — отвърна Кевин, излегнал се странично на седалката.
Кандис му подаде сандвич и безалкохолно между двете предни кресла.
Скоро излязоха на пътя, който водеше към туземното селце на изток. От позицията си Кевин виждаше единствено върховете на увитите с лиани дървета, които се бяха надвесили над пътя. Между клоните им се мяркаха късчета синьо небе. След дългите месеци на дъжд и гръмотевични бури, те му се струваха малко неестествени.
— Има ли коли след нас? — попита след известно време той.
— Нито една — отговори след кратка справка с огледалцето Мелани. По пътя застигнаха доста от местните хора, които се придвижваха пеша, но никакъв трафик.
Скоро пресякоха площада с магазинчето в центъра на селцето и продължиха по черния път към брега. Кевин зае нормално положение, тъй като вече нямаше смисъл да се крие. Непрекъснато се обръщаше назад, но коловозите бяха пусти. Сърцето му се беше качило в гърлото, макар че за нищо на света не би признал това пред жените.