— Скоро ще се появи дървото, на което се натъкнахме снощи — предупредително се обади той.
— Но на връщане го нямаше — отбеляза Мелани. — Вероятно войниците са го отместили…
— Права си — призна Кевин и в душата му се промъкна уважение. Тази жена помнеше всичко, докато за него снощният инцидент беше пълна мъгла, особено след пукота на автоматите. Приведе се между предните седалки и отправи напрегнат взор напред. Пътят се виждаше все така трудно, независимо от яркото слънце, което огряваше джунглата. Гъстата зеленина не пропускаше нищо, колата се промъкваше през полумрачен тунел.
Излязоха на полянката и спряха. Вляво се издигаше гаражът, а вдясно се виждаше пътечката, която водеше към моста.
— Да карам ли до там? — попита Мелани.
Краят на пътя усили нервността на Кевин. Искаше да имат достатъчно пространство за обратна маневра, а това едва ли можеше да стане на брега.
— Предлагам да оставим колата тук — рече той. — Но първо ще я обърнем в обратна посока…
Очакваше възражения, но Мелани безропотно се подчини. Никой не спомена, че по този начин щяха да минат пеша през мястото, на което бяха обстрелвани. Маневрата скоро приключи.
— Окей, пристигнахме! — весело обяви Мелани и дръпна ръчната спирачка. От тона й личеше, че е забелязала напрежението у спътниците си и иска да ги разведри.
— Хрумна ми нещо, което не е много приятно — мрачно промърмори Кевин.
— Сега пък какво? — погледна го в огледалцето Мелани.
— Може би ще е по-добре да отида сам и да вида дали около моста няма хора…
— Какви хора? — попита Мелани, но беше ясно, че перспективата за нежелана компания плаши и нея.
— Всякакви — рече с въздишка Кевин и отвори вратичката: — Включително Алфонс Кимба…
Пътят към брега беше почти скрит под гъста растителност. В момента, в който Кевин се шмугна в зеления тунел, той изви надясно. Тук светлина почти не достигаше. Тревата между коловозите беше толкова висока, че те повече приличаха на две отделни, успоредни пътечки.
Кевин излезе от първия завой и спря. До слуха му достигна тропот на ботуши и подрънкване на метал. Стомахът му се сви. Пътят пред него чезнеше някъде вляво. Заковал се на място, той затаи дъх. В следващата секунда иззад завоя изскочи група гвинейски войници в камуфлажно облекло. Всички бяха въоръжени с автомати китайско производство.
Кевин се завъртя на пети и хукна обратно по пътя. Никога през живота си не беше спринтирал така. Скоро изскочи на полянката, изрева на Мелани да пали колата и рязко отвори задната врата. Мелани завъртя ключа.
— Какво стана? — извика сред воя на стартера тя.
— Войници! — изграчи дрезгаво Кевин. — Цял взвод!
Моторът най-сетне включи. В същото време войниците изскочиха на полянката. Един от тях изкрещя нещо към Мелани, която здраво стъпи на газта.
Колата литна напред, Мелани изпусна волана, но успя да го улови. Зад гърба им екна дълъг автоматичен ред, задното стъкло на хондата се пръсна на хиляди дребни късчета. Кевин се просна на седалката, а Кандис изпищя, тъй като и нейното стъкло беше отнесено.
Веднага след полянката пътят правеше ляв завой. Мелани вкара колелата в коловозите и натисна газта докрай. Така изминаха около стотина метра, когато зад гърба им проехтяха нови изстрели. Над колата като разсърдени оси избръмчаха няколко куршума.
— Пресвети Боже! — простена Кевин, зае седнало положение и отръска стъклата от гърба си.
— Е, сега вече наистина съм бясна! — извика Мелани. — Това не бяха предупредителни изстрели във въздуха! Я виж на какво заприлича горкото ми задно стъкло!
— Аз пък мисля, че ще си подам оставката — плачливо въздъхна Кевин. — Винаги съм се страхувал от тези горили с автомати, но сега вече зная защо!
— Ключът за моста май не ни свърши никаква работа — отбеляза Кандис. — Жалко за всичките ни мъки снощи…
— Наистина е жалко — кимна Мелани. — Сега ще се наложи да прибегнем до алтернативен план…
— Аз лично отивам да си легна — обяви Кевин, вътрешно смаян от безстрашието на двете жени. Сърцето му блъскаше толкова силно, че се принуди да го притисне с ръка.
Четиринадесета глава
Ню Йорк, 6 март 1997 г. 6,45 часа
Джак натисна педалите и успя да хване зеленото на светофара между Първо авеню и Тридесета улица. След това вече беше лесно — летя по инерция чак до сградата на Съдебна медицина, направи рискован завой в алеята, водеща към товарната рампа и натисна спирачките едва на няколко метра от моргата. Секунди по-късно заключи велосипеда с верига и закрачи към канцеларията на нощния медицински следовател Джанис Джегър.