Бингъм опря лакти на бюрото и впи тежък поглед в лицето му.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с информацията, която публикуват всички днешни вестници? — заплашително попита той.
— Честна скаутска! — рече Джак и вдигна два пръста пред себе си.
— Добре, Степълтън, тогава приеми извиненията ми — въздъхна директорът. — Но искам да ти напомня да си държиш езика зад зъбите. Дори не си помисляй да дразниш отговорните фактори, тъй като звънят на мен, а не на теб! И двамата знаем, че умираш да си пъхаш носа там, където не ти е работа, нали? И накрая — обещай, че всяка информация по случая ще изтича не чрез теб, а чрез мен!
— То си е ясно — кимна Джак.
Време да яхне колелото си през деня нямаше почти никога, затова сега натискаше педалите с особено удоволствие. Лавираше сред оживения трафик на Първо авеню, целта на пътуването му беше частната клиника на доктор Даниел Левиц. Слънце нямаше, но температурата беше приятна — някъде около двадесетте. Във въздуха се долавяше ароматът на приближаващата се пролет. За Джак пролетта беше най-хубавият сезон в Ню Йорк.
Заключи байка си за знака „забранено паркиране“ и се насочи към входа на кабинета. Беше позвънил предварително, просто, за да се увери, че доктор Левиц е на работното си място. Но предпазливо отбягна да поиска официална среща. Инстинктивно усещаше, че изненадващото посещение ще му донесе по-добър резултат. Предполагаемата трансплантация на Франкони явно беше обгърната с някаква пелена на тайнственост.
— Името ви, моля — рече матроната с посребрени коси на рецепцията.
Джак й показа служебната си карта на медицински следовател. Повечето хора я приемаха за полицейска, главно защото имаше същата гланцирана повърхност и кожена калъфка. В случаи като този той изобщо не си правеше труда да предлага допълнителни обяснения.
— Трябва да говоря с доктора — промърмори той и грижливо прибра картата във вътрешния си джоб. — По възможност веднага.
Матроната се окопити сравнително бързо и отново го попита за името. Той се представи, умишлено пропускайки титлата „доктор“. Жената стана и изчезна във вътрешността на клиниката. Погледът на Джак пробяга по приемната. Беше просторно помещение, претрупано със скъпи мебели. И едва ли имаше нещо общо със собствената му приемна от времето, когато работеше като офталмолог на частна практика. Това време беше отминало отдавна, беше се превърнало в част от един друг живот…
Петимата пациенти в приемната бяха облечени добре. Вдигнали пред очите си обичайните вестници и списания, те скрито оглеждаха Джак. Във въздуха се усещаше атмосфера на леко недоволство, сякаш всички знаеха, че появата на този висок мъж пред рецепцията ще удължи чакането им. Джак се надяваше, че никой от тях не е мафиотски бос, за когото чакането може да представлява лична обида и повод за отмъщение.
Администраторката се появи и му направи знак да я последва. В поведението й имаше нещо сервилно. Отвори вратата на кабинета пред него, изчака го да влезе и старателно я затвори.
Доктор Левиц не беше в кабинета. Джак седна на единия от двата стола пред бюрото и се огледа. Обичайните дипломи и лицензи в рамкирано стъкло, семейни снимки, купчина неразпечатани медицински списания. Тази гледка му беше толкова позната, че неволно потръпна. Запита се как е издържал години наред в подобно затворено, лишено от въздух пространство.
Една от страничните врати се отвори и в кабинета се появи доктор Левиц. От джобчето на бялата му престилка стърчеше цяла батарея писалки, на врата му висеше стетоскоп. В сравнение с широкоплещестата фигура на Джак, тялото му изглеждаше дребно и някак крехко.
Джак веднага забеляза постоянните тикове на лицето му, придружени от леко поклащане на главата. Докторът обаче очевидно не им обръщаше внимание. Пристъпи крачка напред да се ръкува, после побърза да се оттегли зад голямото си писалище.
— Много съм зает, но винаги ще намеря време за полицията — обяви той.
— Не съм от полицията — рече Джак. — Казвам се доктор Степълтън, работя като медицински следовател в Градския патологичен център на Ню Йорк.
Главата на доктор Левиц леко подскочи, същото сториха и тънките му мустачки. Адамовата му ябълка нервно помръдна.
— О…
— Искам да поговорим за един от вашите пациенти — рече Джак.
— Здравословното състояние на моите пациенти е поверително — механично отвърна доктор Левиц.
— Разбира се — съгласи се Джак и на лицето му се появи усмивка. — Но само докато са живи. Не и след като пристигнат за аутопсия при нас. Интересувам се от господин Карло Франкони.