— Кога искаш да се погрижим за тези двамата? — пожела да узнае Анджело.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — рече Вини. — Може и още тази вечер…
Петнадесета глава
6 март 1997 г. 19.30 ч. Кого, Екваториална Гвинея
— В колко часа очаквате гостите си? — попита Есмералда. Главата и тялото й бяха увити в красив плат на оранжево зелени ивици.
— В седем — отвърна Кевин, доволен че го прекъсват. От известно време насам се опитваше да чете някаква статия по микробиология в едно от специализираните издания, за което беше абониран. Но в главата му не оставаше нещо, тъй като мислите му непрекъснато се връщаха към следобедните събития.
Пред очите му продължаваха да се появяват изскочилите от джунглата войници с червени барети, чуваше тежкото трополене на ботушите им, потръпваше от ужас при спомена за автоматичните откоси, които продължаваха да кънтят в ушите му.
Бягството от поляната и бясното люшкане по разбития път някак му беше помогнало да преодолее вцепеняващия страх от стрелбата.
За разлика от него, Мелани възприе събитията по съвсем друг начин и той неволно се запита дали тук няма пръст и закалката, която дава животът в Манхатън. Вместо страх, младата жена изпадна в бесен гняв, при това не заради самата стрелба, а защото войниците си бяха позволили да нанесат щети на колата, която считаше за своя собственост, въпреки че технически погледнато, тя си беше на „ГенСис“.
— Вечерята е готова — добави Есмералда. — Ще имам грижата да я поддържам топла.
Кевин кимна и старателната икономка изчезна по посока на кухнята. Той захвърли списанието и излезе на верандата. Нощта бързо встъпваше в правата си. Къде ли още се бавят Кандис и Мелани?
Прозорците гледаха към малко, обрасло с трева площадче, осветено от старомодни улични фенери. Отвъд него се намираше къщата на Зигфрид Шпалек — почти идентична с неговата. Тя също имаше колонада около приземния етаж, веранда на втория и островърх покрив с таванско помещение. В момента светеха само кухненските прозорци, което означаваше, че собственикът още не се е прибрал.
Някъде отляво прозвуча смях и той извърна глава към брега. Само преди четвърт час беше спрял поредният тропически дъжд, излъсканите павета на площадчето все още бяха мокри. По тях крачеха двете му млади приятелки. Хванати за ръце, те безгрижно се смееха.
— Хей, Кевин! — зърна го на верандата Мелани. — Защо не ни изпрати карета?
— За какво говориш? — озадачено попита Кевин.
— Нима си очаквал, че ще хукнем през дъжда? — изгледа го Мелани, а Кандис се изкиска.
— Хайде, качвайте се — махна с ръка Кевин и очите му пробягаха по околните къщи. Надяваше се, че не бяха обезпокоили съседите.
Жените затрополиха по дървените стъпала на външното стълбище. Кевин ги покани в хола, но преди това бе принуден да изтърпи целувки по двете бузи.
— Извинявай за закъснението, но дъждът ни принуди да потърсим укритие в Чики-бар…
— А там галантни кавалери от автопарка държаха непременно да ни почерпят с по една пиня-колада — добави игриво Кандис.
— Няма проблем — сви рамене Кевин. — Но вечерята отдавна е готова…
— Фантастично! — възкликна Кандис. — И без това умирам от глад!
— Аз също — промърмори Мелани и се наведе да се събуе. — Извинявай, но предпочитам да ходя боса, тъй като обувките ми са мокри от дъжда…
— Аз също — последва примера й Кандис.
Кевин махна с ръка по посока на трапезарията. Огромната маса беше застлана само в единия край, просто, защото беше прекалено голяма за трима души.
Есмералда беше поставила отделна покривка под всеки от приборите. Запалените свещи в кристални поставки хвърляха приятна светлина.
— Каква романтика! — възкликна Кандис. — Надявам се, че запасите ти от вино не са свършили — рече Мелани и зае мястото, което беше най-близо.
Кандис заобиколи и седна срещу нея, оставяйки мястото на домакина за Кевин.
— Бяло или червено? — попита той.
— Цветът е без значение — засмя се Мелани.
— А какво ще ядем? — пожела да узнае Кандис.
— Някаква местна риба…
— Риба? Съвсем подходящо за случая — обяви Мелани и двете жени се заляха от смях.
— Страхувам се, че нещо не ми е ясно — промърмори Кевин.
В компанията на тези жени винаги изпитваше чувството, че не е напълно в час.
— По-късно ще ти обясним — рече Мелани. — А сега давай виното!
— Нека бъде бяло — добави Кандис.