Познавайки емоционалността на сестра си, Елизабет побърза да й предаде разказа на Дарси за срещата му с лейди Лукас. Това не намали дълбокото страдание на Джейн за Шарлот, но все пак се успокои, че тя няма да бъде оставена без средства.
— Оказва се, мила Джейн, че мистър Колинс е притежавал доста повече здрав разум, отколкото му приписвахме, или по-скоро, отколкото аз му приписвах, защото помня, че ти, за разлика от мен, никога не беше склонна да го заклеймиш с такава готовност — каза Елизабет.
Джейн отново прокара ръка по обляното си в сълзи лице.
— Лизи, мила, през целия път от Ашфорд до тук чувствах такава вина за всички лоши неща, които сме говорили за горкия мистър Колинс. Не можех да повярвам, че е мъртъв и че Шарлот и трите й дъщери са останали да се справят сам-самички.
Елизабет побърза да я успокои:
— Недей, Джейн, няма нужда да се тревожиш. Мистър Дарси ме увери, че Шарлот и момичетата няма да бъдат изоставени.
За разлика от Елизабет, Джейн никога не беше критикувала Шарлот за решението й да приеме предложението на мистър Колинс. Наясно беше че ако Шарлот, която тогава беше почти на двадесет и седем години, не се беше омъжила, едва ли щеше да има още много възможности пред себе си. И макар мистър Колинс безспорно да беше един от най-глупавите мъже, които някога беше имала нещастието да срещне, Джейн трудно можеше да намери нещо нередно в начина, по който той обграждаше с грижи и внимание съпругата и децата си. Това, че беше раболепен и изключително пристрастен към благодетелката си, лейди Катрин, както и прекомерно надменен в изтъкването на собствените си достойнства, на Джейн й се струваше доста маловажна подробност, която, макар и да будеше насмешка в околните, в действителност не беше навредила на семейството му. И както изтъкна тя, сега ставаше ясно, че вниманието му към лейди Катрин по всяка вероятност се беше оказало от голямо значение за облекчаването на съдбата на семейството му след неговата кончина.
Независимо от резервите, които имаше, Елизабет трябваше да признае, че може би наистина е така. И все пак, макар сега да не беше нито времето, нито мястото да го каже, беше убедена, че тя лично никога не би се съгласила на брак с мистър Колинс, независимо колко ограничени биха били възможностите и за женитба.
Докато се приготвяше за погребението, Елизабет се питаше дали някой ден няма да приема случващото се просто като още една повратна точка в живота на Шарлот, а не като ужасна трагедия, както изглеждаше в този момент. Шарлот винаги беше успявала да преминава спокойно както през бурните, така и през тихите вълнения в живота. Елизабет не се съмняваше, че отново ще се изправи на крака. Но за да не засейте чувствата на Джейн реши да запази тези мисли за себе си.
След погребението, извършено с подобаваща тържественост и изпълнено с патос, и скромната траурна церемония в Розингс, където беше отдадена почит на покойния мистър Колинс за вярната му служба към лейди Катрин и близките й, опечалените се върнаха в пастирския дом в Хънсфорд.
Там, заобиколена от приятелите и семейството си, Шарлот свали черното си боне и черния воал и поднесе чай и бисквити в салона. Лицето й беше скръбно и бледо, но самата тя изглеждаше спокойна и овладяна, поела отново обичайните си домашни задължения, също както и дъщерите й, с изключение на малката Амелия-Джейн, чиито очи все още бяха зачервени от плач.
— Тя беше любимката на баща си — отбеляза Шарлот, когато Джейн се опита да накара детето да хапне бисквита.
Елизабет се трогна. Не беше допускала, че мистър Колинс може да има любимо дете — толкова тесногръд и скучен беше изглеждал винаги. Възможно ли беше да е изпитвал такава привързаност?
— Угаждаше й за всичко — продължи Шарлот, — мисля си, че се чувстваше виновен, задето така открито изрази разочарование, когато тя се роди. Искаше син, нали разбираш, Лизи?
Както винаги, Шарлот се стараеше да намери обяснение за всичко.
Джейн и Елизабет кимнаха, и двете неспособни да отговорят каквото и да било. Това съвсем не беше онзи мистър Колинс, когото познаваха.