Загрижеността и интересът, с които те подкрепиха плановете на Шарлот не само за нейното бъдеще, но и за бъдещето на дъщерите й, бяха неизмерими. Тя получи обещание, че ще й бъде оказана помощ за намирането на подходящ имот, който да наеме — в Кимптън или отвъд границата на графството, в Нотингамшър. Мистър Гарднър — напредничав и трезвомислещ мъж, беше изпълнен с възхищение към куража и решителността на мисис Колинс и заяви, че с радост ще й съдейства по всякакъв възможен начин. Шарлот беше истински признателна и благодари на всички за помощта и съветите, особено на мистър Дарси и на семейство Гарднър. Сигурна беше, че без тяхната помощ едва ли щеше да постигне много.
Когато седмица по-късно тя замина, за да гостува на баща си за Коледа, дъщеря й, Ребека, остана в Пембърли. Тя беше на същата възраст като Касандра и малко по-малка от Емили. Между трите се беше породило толкова близко приятелство, че вероятно след десет години щяха да бъдат също толкова близки, колкото майките им една с друга.
Изпращайки отдалечаващата се карета с майка й и Амелия-Джейн, Ребека отбеляза с уверен глас:
— Амелия-Джейн все още има нужда да се грижат за нея. Мисля, че мама знае, че аз вече съм достатъчно голяма, за да мога да остана сама.
Елизабет се усмихна и я прегърна.
— Разбира се, че знае, но ти, Беки, не бива да забравяш, че тук не си сама — имаш всички нас до себе си.
Вътре в себе си тя знаеше точно какво имаше предвид детето. Болезнено наясно с положението, в което се бяха оказали, откакто баща им беше починал, двете по-големи момичета бяха разбрали, че трябва да започнат да разчитат на собствените си сили. В лицето на майка си те имаха много добър пример и нямаше съмнение, че Ребека е решена да се равнява по него.
Ричард Гарднър пристигна у дома си навреме за Коледа. С него беше и приятелят му Пол Антоан — млад мъж с образцови обноски и изтънчен европейски чар, какъвто не се срещаше често в Дарбишър. Семейство Гарднър, които познаваха много семейства, емигрирали в Лондон по време и след годините на войната, го посрещнаха топло и незабавно го представиха на семейството и приятелите си.
Въпреки специалното внимание към Ричард — сега напълно подготвен и правоспособен лекар, дамите — и стари, и млади — бяха по-заинтригувани от приятеля му. Той се отличаваше с доста приятна външност, макар да не притежаваше мъжествената красота на Ричард. Имаше изтънчени черти и особено изразително лице, живи очи и тъмна коса. Гласът и обноските му бяха безупречни, но без да изглеждат изкуствени, и когато беше в компания — на вечеря, или на карти, — разговорът с него течеше толкова естествено, че всички се чувстваха прекрасно в компанията му. След като мосю Антоан се запозна с по-голяма част от приятелския кръг на семейство Гарднър, всички бяха единодушни, че той е един от най-приятните млади мъже, които са срещали от години насам. Част от очарованието му идваше от очевидното му нехайство, че е харесван. Никога не беше обичал да привлича и да изисква внимание, но винаги отвръщаше подобаващо, когато получеше подобно отношение.
Емили Гарднър, която правеше компания на Пол Антоан и го придружаваше на социални събития, винаги когато брат й беше зает, го намираше за много приятен събеседник и с удоволствие се стараеше да намира интересни занимания и места, които да посещават, когато бяха заедно. Присъщата му любознателност и нейната отзивчивост се допълваха естествено и те общуваха помежду си с лекота. Когато тя го доведе в Пембърли и го разведоха из къщата и градината, той остана запленен, след което помоли да му позволят да се върне и да разгледа отново библиотеката, която беше, разбира се, любимата част от имението на Емили.
Тъй като Джеймс Кортни, студентът по теология, се беше върнал за ваканцията в Оксфорд, Емили помоли за разрешение Пол Антоан да прекарва известно време в библиотеката, за което той беше наистина много благодарен. За Емили това беше специално удоволствие, тъй като страстта й към библиотеката и колекцията от произведения на изкуството в Пембърли се увеличаваше всеки път, щом влезеше там. Когато се оказа, че мосю Антоан е ревностен любител на изкуството и притежава талант за рисуване, Емили искрено се зарадва и му обеща, че напролет ще му покаже най-красивите места ся имението Пембърли, за да може да рисува каквото пожелае.