Ричард, от друга страна, успешно беше преминал през тежък курс по медицина първо в Единбург, а след това и в Париж, след което беше започнал практика в един район на Бирмингам, който отчайващо се нуждаеше от услугите му. С помощта на приятеля си Пол Антоан той беше обзавел скромна приемна и беше закачил табелка с името и специалността си отпред. Пациенти имаше предостатъчно — от възрастни мъже и жени, страдащи от пристъпи на треска или плеврит, до пеленачета с круп или ангина — всички идващи с надеждата, че ще бъдат излекувани от новия доктор. Докторът, на чието място беше дошъл, беше работил само два дена от седмицата в общинската лечебница и Ричард с радост беше приел работата. Скоро обаче беше разбрал, че пациентите, които трябва да бъдат ни — и в лечебницата, и в приемната му, са два пъти повече. Често работеше до късно и се прибираше в квартирата, която бяха наели в града, без да вечеря.
Когато мисис Гарднър разбра, реши, че това не може да продължава повече.
— Ако не се храниш както трябва, скоро и ти ще имаш нужда от лекар — заяви тя и се зае да организира пътуване до Бирмингам за себе си, Емили и мистър Гарднър, за да сложи нещата в ред.
Първата стъпка беше да им намери по-добро жилище — не стая под наем, а истински дом. Един познат на мистър Гарднър от търговските среди имаше възможност да предостави няколко стаи и дневна в собствената си къща. След като ги огледаха и одобриха, се уговориха и за подсигуряването на храна. Когато Ричард и Пол се прибраха вечерта, останаха истински изненадани от жилището си — с нови завеси и разпален огън в камината.
— Почти като у дома е — каза Ричард, — само дето е в Бирмингам.
След като изтръгнаха няколко обещания от тях, включително и това да си идват вкъщи на всеки две седмици, семейство Гарднър си заминаха.
Забелязала колко по-слаб и блед е станал Пол, Емили изрази надежда, че не се претоварва. Майка й и баща й си размениха бързи погледи и мисис Гарднър призна, че тя също е забелязала бледността му, но я е отдала на все още студеното време в Бирмингам.
— Сигурна съм, че страните му ще си върнат свежестта през пролетта — рече тя и тъй като Емили не каза нищо, родителите й решиха, че е съгласна.
Всъщност не беше, но не го показа, решена да поговори с брат си при следващото му идване у дома.
Благодарение на постоянната подкрепа на семейство Гарднър и на съветите на Елизабет и Емили, Шарлот Колинс нае една скромна къща и Мансфийлд, графство Нотингамшър. Разположена в приятна местност в близост до имението на наемодателя й лорд Мансфийлд, къщата беше идеална за целта й. Със съдействието на мисис Гарднър и съпруга й, Шарлот можа да се запознае с няколко семейства от околността, което събуди голям интерес и накрая пет млади момичета изявиха желание да се присъединят към начинанието й.
Дали то щеше да има успех, предстоеше да се разбере в бъдеще, но тя с положителност не си спести нито едно от нужните усилия. Можеше да разчита на помощта на дъщеря си Ребека, която имаше пристрастия към литературата, и на младата Емили Гарднър, а когато Елизабет предложи да се организира посещение в Пембърли със следобеден чай за младите дами, Шарлот беше във възторг.
— Ще бъде още по-интересно, Лизи — вън от близкия ти кръг роднини и приятели, малко са онези, които могат да имат такава прекрасна възможност да видят Пембърли и да пият чай в градината му — каза тя с голямо задоволство.
Междувременно, с помощта на мистър и мисис Дарси, мистър и мисис Гарднър и съответните енорийски съвети, в Пембърли и Кимптън бяха основани две начални училища. Липсата на подкрепа от страна на властите и в двата случая беше критикувана от Фицуилям като позор за държавата и от позицията си на представител на областта в Парламента, той се зарече да отнесе проблема до Уестминстър. Редакторът на „Матлок Ривю“ написа поредния красноречив материал относно нуждата от държавна образователна система, който за пореден път остана без ответна реакция. Все още нямаше политическа воля в защита на каузата за образованието на децата на бедните.
Раждането на детето на Каролайн — момченце, което нарекоха Дейвид, се превърна в празник за цялата фамилия, а за кръщенето му в малката църква дойде цялото село. Всички се гордееха с новия член на своята общност и със семейството му. С честността си и отдадеността си на идеята за реформа Фицуилям беше убедил много от онези, които все още не се ползваха с избирателно право (тъй като не бяха нито земевладелци, нито представители на средната класа), че безпрекословно защитава тяхната позиция. А това, че в отношението си към обикновените отрудени хора съпругата му беше също толкова естествена и непринудена, колкото и в отношението си към богатите и известните, допринасяше още повече за добронамереността им.