Тя се отпусна в прегръдката му и заедно поеха нагоре по стълбите, като оставиха палтата и шаловете си във вестибюла.
По-късно на вечеря дойдоха Фицуилям и семейство Бингли. На следващата сутрин полковникът щеше да отплава за Цейлон и Индия, където щеше да работи за Уестиндийската компания най-малко три години. Призна, че изведнъж му е станало тъжно, че заминава, знаейки, че дълго време няма да може да види Англия и приятелите си отново. Предишната вечер беше вечерял у семейство Гарднър и сбогуванията вече му бяха дошли в повече.
Усетила тъгата, която сякаш беше сподавила доскорошния му ентусиазъм, Елизабет сподели това със сестра си, Джейн беше убедена, че всичко идва по-скоро от раздялата му с Лизи, отколкото от раздялата с Англия. Съпрузите им от своя страна бяха много по-заинтересовани от предстоящите възможности за търгуване, отколкото от състоянието на Фицуилям и въобще не му обърнаха внимание.
Два дни по-късно семействата бяха вече на път с намерение да се отклонят за кратко на север, докато времето все още позволяваше. Когато беше взето решение да спрат в Оксфорд, Елизабет се зарадва, защото това щеше да даде възможност на Джейн да се запознае с д-р Грантли. Джейн, която вече беше слушала от сестра си толкова много за него, напълно сподели мнението й, след като се срещнаха на вечеря. Забележителната му външност, ерудицията и впечатляваща му репутация отначало я сковаха, но скоро ведрото му приятелско отношение й помота да се окопити.
Когато след една особено приятна и зареждаща вечер сестрите останаха насаме, Джейн изрази изненадата си от това, че той не е женен. Лизи се засмя и я предупреди да не го сватосва — което беше злата орисия на живота им у дома. Джейн възрази, че няма намерение да прави нищо подобно, но добави:
— Лизи, той е толкова чаровен и образован джентълмен, че няма начин да не си намери подходяща жена, щом пожелае да се ожени. Той, разбира се, не смята да остане ерген, нали?
Лизи се засмя и й напомни, че д-р Грантли е само няколко години по-възрастен от мистър Дарси, което означавало, че още има надежда за него!
И така, напред към Пембърли…
Глава втора
В очакване на празника
Пътуването към Пембърли ги поведе през гористи местности, тук-там оголени от зимните ветрове. Въпреки че Елизабет беше ходила два пъти в Пембърли — преди и след годежа си с Дарси, сега беше завладяна от силни емоции, които я оставиха непривично притихнала. Съпругът й също беше мълчалив и замислен, но това не беше особено нетипично за Дарси. Заради съпругата си Чарлс Бингли продължаваше да приказва и обръщаше внимание на всичко интересно и красиво наоколо, доста смело изтъквайки колко е запознат с внушителното имение на приятеля си. По земята нямаше сняг, небето също беше ясно и синьо, но облаците, които се събираха напред в далечината, предвещаваха, че може и да завали.
Мислите на Елизабет все я водеха назад към първия път, когато беше минавала по тези места на връщане от Ламбтън заедно с леля си и чичо си, надявайки се просто да разгледа Пембърли като посетител, без ни най-малко да подозира, че ще срещне самия собственик, който се беше завърнал неочаквано рано. Припомни си объркването, когато го видя да стои там на не повече от двадесет ярда от нея с лице, пламнало в гъста руменина. Тя се усмихна наум, като си спомни срещата им и всичко, което беше последвало от нея.
Нима наистина се беше случило миналото лято? Тя въздъхна и бавно обърна поглед от студената зимна гора към съпруга си. Беше възнаградена с топла усмивка, която потвърди подозренията й, че той също се беше върнал назад в спомените. Не желаейки да развали магията на момента, ти не каза нищо, знаейки, че няма нужда от думи. Вълшебството обаче внезапно изчезна, когато Бингли се обади:
— Не остана много, нали, Дарси?
На което Дарси отговори:
— Не, само половин миля надолу по пътя и вече ще бъдем в парка.
Отнасяйки се отново и мислите си, Лизи си припомни как изглеждаше всичко миналото лято, когато се спуснаха в долината и наближиха господарската къща на Пембърли. Великолепието на каменната сграда, разположена в прекрасния парк на фона на гористите хълмове, я беше оставило без дъх, докато чичо й и леля й изразяваха възхищението си от елегантните й линии и класическите и пропорции.
Когато бяха тук през есента, след годежа им с мистър Дарси, тя имаше повече време да се полюбува на вълшебството на цветовете в прошарените гори над къщата, и на потоците и склоновете надолу. Дарси с удоволствие й беше показал любимите си места, бяха се разхождали по течението на потока до мястото, където се вливаше в реката, лъкатушеща през прекрасна долина докъдето стигаше погледа. Когато тя беше казала, че мястото е чудесно за пикник, Дарси веднага беше обещал да си направят един още следващото лято в чест на първото й посещение в Пембърли. Тогава тя деликатно и закачливо го беше попитала дали наистина иска да запази завинаги спомена за този толкова наситен с вълнения ден и за двама им. На което Дарси беше отговорил: