— Вярвам, че разбираш, Лизи, колко ми струваше пътя до тук, да не говорим за траурните тоалети, които трябваше да купувам на децата — беше казала тя.
Безсмислено беше да се спори, че никой не е искал от нея да води всичките си деца, още по-малко пък облечени в официални тоалети за случая. Елизабет и Джейн бяха преценили, че е достатъчно на погребението да присъстват само по-големите им деца, Лидия обаче беше повела към църквата цялата си челяд, заедно с Уикъм, всички облечени в черно от главата до петите. Като че участваха в някакъв театър. Лидия, вече прехвърлила тридесетте, все повече започваше да прилича на майка си и беше придобила впечатляващо сходна склонност към себеизтъкване. Елизабет за нищо на света не искаше да оставя баща си в това положение и почувства истинско облекчение, когато Кити реши да удължи престоя си в Пембърли с една седмица, за да помогне на него и на Мери да си стъпят на краката. Това беше твърде голям жест от нейна страна и доказваше колко много се е променила в сравнение с онова лекомислено момиче, което е била в младите си години под влиянието на Лидия.
Спокойствието на Елизабет обаче не продължи дълго — когато след два дена се отбиха в Ламбтън, с изненада научни от мисис Гарднър, че икономката на мистър Бенет, мисис Хил, й е доверила, че Лидия възнамерява да се установи в Лонгборн за постоянно! Сара, камериерката на мисис Бенет, беше потвърдила, че мисис Уикъм е намекнала и пред нея за подобна възможност. Елизабет беше ужасена от това развитие на нещата — най-вече заради баща си. Той едва беше успявал да се справи със странностите на Лидия, когато беше празноглаво момиченце преди петнадесет години — как, питаше се тя, ще може сега да се разбере с нея и разглезените й деца?
— Ами Уикъм? И той ли смята да се премести в Лонгборн? — попита Елизабет.
Мисис Гарднър нямаше отговор, можеше единствено да предположи, че вероятно мистър и мисис Уикъм биха предпочели да бъдат по-скоро разделени, отколкото заедно! Прибрала се в Пембърли и все още обезпокоена от казаното от леля й, Елизабет незабавно писа на Джейн, разказвайки й подробно всичко и молейки я за съвет:
„Възможно ли е, мила Джейн, Лидия да възнамерява да се натрапи на татко, като остави Уикъм в Нюкасъл? Трудно ми е да си го представя. Не знам какао да мисля. Леля Гарднър смята, че Лидия се възползва от смъртта на мама, за да се настани в Лонгборн, като се преструва, че иска да се премести, за да се «грижи» за татко. Всъщност тя ще си свие гнездо там и ще подлуди горкия татко. О, Джейн, това е толкова нежелан обрат, а аз нямам никаква идея как може да го спрем…“
В отчаянието си тя умоляваше сестра си да предложи стратегия, към която да прибегнат, макар да не хранеше големи надежди за успех, при появилата се ситуация.
Така и не изпрати писмото. Току-що го беше завършила и беше тръгнала да ги предаде за изпращане, когато пристигна спешно съобщение. От Джейн. Елизабет го отвори още във вестибюла — веднага щом го получи, и с изненада прочете набързо нахвърляните от сестра й редове:
„Миличка Лизи,
След като се разделихме след погребението на мама, се е случило нещо много обезпокоително. Тази сутрин получих писмо от Кити, в което тя съобщава за една много неприятна среща между нея и Мери, от една страна, и Лидия, от друга. Кити пише, че докато приготвяла багажа си миналата неделя, Лидия заявила намерението си да се завърне напролет, «за да се грижи за татко и да наглежда Лонгборн» заради Хенри. Оказва се, че тъй като след смъртта на мистър Колинс Лонгборн остава на татко, синът им Хенри, които е с няколко седмици по-голям от нашия Джонатан, се явява негов законен наследник. Въз основа на това Лидия възнамерява да се подсигури двойно и да се пренесе в Лонгборн, докато татко е още жив. Кити и Мери се изключително обезпокоени и искат да запознаят татко с намеренията на Лидия, но досега не са успели, тъй като тя почти не се е отделила от стаята му.“
Елизабет избухна и разгневена хвърли писмото на масата с думите:
— Това вече е прекалено! Как смеят да издевателстват над татко тези непоносими създания?