Това, което последва, изненада всички. Мистър Граймс упълномощен от клиента си, мистър Бенет, потвърди, че мистър Бенет е внесъл промени в завещанието, касаещо имението Лонгборн, което отново беше станало негова собственост след смъртта на мистър Колинс, посочен за наследник по силата на старото завещание. След това имотът беше прехвърлен на дъщеря му Мери, като майка й имаше право да живее в него до смъртта си. Скорошната смърт на мисис Бенет обаче беше наложила преразглеждане, обясни мистър Граймс. Тъй като нямаше да има промени в разпределянето на състоянието, което щеше да бъде разделено между сестрите, Лонгборн щеше да остане за внука на мистър Бенет, Джонатан Бингли, като дъщеря му, мис Мери Бенет, щеше да има правото да живее в имението, докато е неомъжена. Ако изявеше желание да ползва част от имота за целите на уроците по музика, които преподаваше, нямаше да срещне пречки. На осемнадесетия си рожден ден Джонатан щеше да поеме управлението на имението Лонгборн, а по-късно щеше да има правото да се разполага с него, както намери за добре — да го даде под наем или пък да заживее в него.
Когато мистър Граймс свърши да говори, мистър Бенет също поиска думата. Каза, че е искал да бъде справедлив, защото само Мери от всичките му дъщери не се беше омъжила. Всички останали имаха съпрузи и домове, докато тя нямаше нищо освен Лонгборн, който доскоро дори не принадлежеше на семейството. Но след като Съдбата беше повелила да остане в неговите ръце, той се беше освободил от тази отговорност по възможно най-справедливия начин. Избрал беше внука си Джонатан да управлява, а впоследствие и да унаследи имението, защото беше син на най-голямата му дъщеря.
Елизабет и Дарси едва успяха да скрият задоволството си, но младият Джонатан остана сериозно озадачен. Не беше сигурен дали е готов за отговорността, която щеше да легне на плещите му с унаследяването. Призна, че има много да учи. Дядо му обаче внимателно му напомни, че няма защо да се притеснява още от сега и обгръщайки раменете му с ръка, го увери.
— Ще можеш да се учиш на спокойствие, момчето ми — аз смятам още да се понавъртам наоколо. Сигурен съм обаче, че когато му дойде времето, всички ще се гордеем с теб.
Мери, която рядко изпадаше в емоционални изблици, се разплака от щастие, когато Джонатан я увери, че никога няма да бъде изоставена и че ако се нуждае от помощ за основаването на собствено музикално училище, той ще направи всичко, което е по силите му. Елизабет улови в думите му същата щедрост и доброта, които винаги бяха отличавали майка му.
Перспективата да бъде икономка на семейството на сестра си Лидия, беше държала Мери в постоянен ужас. Сега, след като угнетяващата представа се разсея и тя можеше да види бъдещето си по-ясно, признателността й беше голяма. Тя прегърна сестрите си и благодари на баща си, обещавайки му, че докато има нужда от нея, ще бъде в Лонгборн и ще се грижи за него. Такова развитие на взаимоотношенията в семейството Елизабет съвсем не беше очаквала. Помежду им нямаше кой знае колко силни връзки или голяма близост, с изключение единствено на взаимоотношенията между сестра й Джейн и нея самата.
Неведнъж на подобни семенни събирания тя се беше срамувала от безпардонността и невежеството на майка си, леля си Филипс и Лидия. Този път обаче с истинско удоволствие наблюдаваше как между близките й се пораждат откритост и чувство за отговорност. Щастлива беше, че баща й беше взел разумно решение и че сестрите й проявяваха такава загриженост една към друга. Особено се гордееше с племенника си Джонатан и й се искаше родителите му също да бяха заедно с тях в този момент.
Това, че Дарси беше с нея, й носеше истинско удовлетворение. Въпреки че си бяха обещали никога да не захващат тази тема след злополучното предложение, което той й беше отправил в Хънсфорд, и след писмото му, последвало отказа й, през изминалите години Елизабет се беше чувствала много притеснена от членовете на семейството си в негово присъствие. Този път беше неимоверно горда с тях.
Тъй като мистър Гарднър имаше ангажименти в Лондон, а Джонатан също възнамеряваше да се връща в града, Дарси и Елизабет решиха, че ще поостанат за няколко дена там, преди да се върнат в Пембърли. Елизабет не беше ходила в Лондон от много време. Дотолкова щастлива се чувстваше в Дарбишър, дотолкова спокойна, че всичките й скъпи роднини са съвсем наблизо, че не смяташе за нужно да пътува до столицата, освен ако нямаше нещо особено важно, което да я привлече. Порасналият й интерес към управлението на дома и имението, сериозно беше ангажирал вниманието й, ето защо оживлението и блясъкът на града не й липсваха дори и за миг. Въпреки това тя особено много ценеше изобилието от музикални и театрални събития там и даваше воля на страстта си към тях всеки път, когато отиваха в Лондон.