А сега нещо по-приятно, мила Джейн — татко и Мери, а също и Джорджиана и д-р Грантли ще бъдат с нас на Коледа. Нямаме търпение да ви видим с Бингли и децата. Шарлот и момичетата също ще дойдат, така че ще разполагаме с много възможности да си поговорим надълго и нашироко заедно, а има толкова много неща да си кажем. Чакам ви с нетърпение.
Завръщанията в Пембърли винаги бяха много специални моменти за Елизабет. Когато каретата достигнеше до мястото, където от излизащия от гористите околности път се откриваше най-завладяващата гледка към красивата каменна сграда, която сега беше неин дом, тя неизменно затаяваше дъх. Към естественото й очарование се добавяше и щастието от годините, прекарани там — спокойствието, което беше намерила във времето на всенародните кипежи, нежната грижа и разбирането, които беше получила от прислугата и семейството си, радостта, която беше споделяла с Дарси и двете си обични деца. Имението Пембърли се беше превърнало в символ на всичко това. Дори сега, по средата на зимата, то беше нейният топъл и сигурен дом.
Когато слезе от каретата, Елизабет се огледа наоколо и остана изненадана, че не вижда нито Емили, нито Касандра. Спокойна, но леко озадачена, тя попита за тях. Лицето на мисис Ренълдс не издаваше тревогата й, но когато заговори, гласът и трепереше:
— Щях да Ви кажа, като влезете вътре, господарке. Имаше ужасен инцидент в долината — една пощенска кола изхвърчала от пътя в дерето близо до Кимптън и казват, че много хора са пострадали. Мис Гарднър и мис Касандра отидоха да помагат. Взеха Джени и няколко от мъжете — обясни тя и въпреки всичките усилия не успя да сдържи сълзите си.
Елизабет незабавно влезе в къщата и настоя за повече информация. Дарси вече беше говорил с конярите, които първи бяха научили новината. Един от тях беше препуснал към Ламбтън, за да доведе помощ.
— Можахте ли да разберете кои са? — попита Дарси и момчето отговори, че по всяка вероятност са пътници, които идват отвън и не познават рисковете на пътищата по тукашните места.
— Пътят беше заледен, сър. Колелата трябва да са поднесли, когато са взимали големия завой над дерето.
След половин час Елизабет и Дарси, заедно с още двама мъже и всичко необходимо за оказване на първа помощ, вече пътуваха към мястото, за да се уверят дали не може да се направи нещо повече. Когато пристигнаха в църковния двор в Кимптън, там кипеше трескава дейност. Естествено, много от спасените пътници бяха доведени на топло в църквата, където им бяха раздадени топли напитки, докато останалите, които бяха имали по-малко късмет и бяха пострадали, бяха закарани във вестиария, където за своя изненада Елизабет откри Ричард Гарднър и Пол Антоан, които с помощта на Емили, Касандра и Джени обгрижваха ранените. Семейство Гарднър също бяха дошли, донесли одеяла, превръзки, чай и нещо по-силно за онези, които се нуждаеха. За щастие загинали нямаше, но някои от децата бяха контузени и премръзнали. Останалата част от следобеда премина в прекарване на ранените до областната болница на няколко мили разстояние.
Когато се мръкна и рискът от поледица и инциденти стана неизбежен, Дарси реши, че седмината останали пътници не могат да прекарат нощта в проветривото преддверие на църквата. Някои от тях вероятно щяха да имат нужда от допълнителна грижи. След като се допита до Ричард и Елизабет, той изпрати съобщение до Пембърли със заръка да бъдат приготвени легла за тях и храна за онези, които им бяха оказали помощ в мразовития следобед.
Ричард, който беше работил часове наред без почивка, беше щастлив, че пациентите му скоро ще имат храна и топла постеля. Но същевременно се тревожеше за верния си помощник Пол Антоан. Емили беше забелязала, че Пол не спря да тича напред-назад из църковния двор, за да помага на Ричард, който полагаше усилия да окаже първа помощ на ранените и да успокои онези, които бяха обхванати от паника. Независимо от топлите си дрехи, той изглеждаше явно премръзнал, макар сам да не го забелязваше. Когато тя го беше пресрещнала с купа гореща супа, той искрено й беше благодарил, но едва хапнал няколко лъжици, се беше спуснал да утешава едно изплашено дете. Ричард намери Елизабет и сподели, че е притеснен за Пол, след което попита дали не може да го вземе със себе си в Пембърли. Елизабет веднага се съгласи.