Необезпокоени от хапливата забележка, Елизабет, Емили и Каролайн бяха убедени, че събитието ще има голям успех.
— Можеш да се подиграваш, Фици, но аз смятам, че ще бъде забележително. Ще дойдат хора от мили разстояние и ще помним този ден за години напред — предрече Каролайн уверено.
Елизабет беше много доволна от начина, по който идеята беше приета, и благодари на Дарси за това, че се беше съгласил с нея веднага. Тя добре знаеше колко ценно беше за него уединението на Пембърли и му беше признателна, че без възражения беше склонил да допусне то да бъде нарушено.
— Зная колко притеснен ще се чувстваш с всичките тези хора наоколо, мили, но вярвам, че е в името на чудесна кауза — каза тя с извинение, но Дарси я увери, че съвсем няма да се чувства притеснен.
— Няма защо да ми се извиняваш, Лизи. Ще се радвам земите на Пембърли да се използват за доброто на общината. Пембърли е в центъра й и смятам, че трябва да дадем приноса си. Мисля, че идеята е прекрасна, и не се съмнявам, че ще има голям успех.
Елизабет остана искрено изненадана от явното му въодушевление, но побърза да отговори:
— Много ми се иска да е така. Естествено, чака ни доста работа и ще трябва да организирам цяла група помагачи. Толкова се радвам, че си съгласен — опасявах се, че напълно ще отхвърлиш идеята.
— О, преди няколко години, когато все още не се бях преборил с егоизма и безразсъдството си, със сигурност щях да бъда. Но, както знаеш, мила ми Лизи, сега съм друг човек.
Тя безпогрешно долови ироничната нотка в гласа му и отвърна подобаващо:
— Да, знам, и се надявам, че този друг човек знае, че е обичан повече от всеки друг на света, защото е най-милият и най-щедрият от всички, които познавам.
Дарси цял грейна от задоволство, но се престори, че е притеснен от суперлативите, и отново се пошегува:
— Замълчи, Лизи, и внимавай, че току-виж така съм се възгордял, че пак съм станал непоносим, и твоите усилия ще отидат на вятъра.
Макар да се засмя, Елизабет се запита как е могла някога да го смята за непоносим. Вече имаше твърде малко прилики между мъжа, който беше влязъл в балната зала в Меритън с надменност, която тя беше оценила като непоносима, и съпруга, когото толкова много обичаше. Одобрението му имаше огромно значение за нея и подкрепата му правеше инициативата й специална.
За нещастие следващата сутрин (която до закуска вече беше станала дори още по-мразовита, отколкото беше подсказвала, че ще бъде, със суграшица, заваляла над хълмовете зад къщата) доведе щастливото вълнение на Елизабет до неочакван край. Малко след закуска Дарси и мистър Гарднър заминаха за Кимптън, оставяйки мисис Гарднър и Емили в компанията на Елизабет, а на вратата пристигна спешно съобщение. Когато прислужницата донесе бележката, Елизабет не се впечатли особено.
— От Лидия е — поясни тя.
Емили и мисис Гарднър размениха погледи, очаквайки да съдържа обичайните просби за помощ със сметките след Коледа.
Но когато я прегледа набързо, Елизабет я изпусна на пода с вик, а очите й се наляха със сълзи. Мисис Гарднър скочи от мястото си до огъня и се спусна към племенницата си.
— Лизи, мила, какво има? Какво се е случило? Нещо лошо ли?
Елизабет едва можа да продума.
— Не — каза тя горчиво — не лошо, много лошо!
— Защо? Какво пише? — настоя леля й.
Елизабет с мъка намираше думи, разкъсвана от бурни емоции.
— Лидия ни обвинява — мен и Дарси, че сме фалшифицирали завещанието на татко, за да попречим на сина й, Хенри Уикъм, да наследи Лонгборн.
Мисис Гарднър ахна.
— Това е възмутително — възкликна тя.