Когато семейство Гарднър си тръгнаха и Елизабет и Дарси се оттеглиха в личните си стаи, тя му подаде писмото, като му се извини, че трябва да прочете унизителното му съдържание. Не беше сигурна каква ще бъде реакцията му — очакваше да се разгневи. Но след като го прочете, Дарси се изсмя високо и заяви:
— Елизабет, миличка, не е ли хубаво да знаеш, че Уикъм е изхвърлен от играта така безславно? Това изпълнено със злъч писмо го разобличава и доказва колко прав е баща ти да постъпи по този начин — каза той, усмихвайки се широко, очевидно удовлетворен от мисълта за поражението на Уикъм.
Напълно объркана, Елизабет попита:
— Не си ли ядосан от всички тези лъжи?
— Ядосан ли? Не, разбира се. Защо трябва да съм ядосан? Ние не искаме нищо за себе си и за децата си. Присъствахме там, за да бъдем свидетели как баща ти ясно заяви волята си за унаследяването на имението. Това жалко писмо потвърждава онова, в което винаги съм бил убеден. Не ми се вярва да е работа само на Лидия. Зад всичко стои Уикъм с непочтените си номера и на мен лично ми доставя огромно удоволствие да го видя напълно сразен.
Дарси звучеше искрено развеселен и независимо от болката, която й бяха причинили жестоките думи на Лидия, Елизабет също се разведри.
Получените на следващия ден писма от баща й и от Джейн я увериха, че усилията на Уикъм да съсипе спокойния им живот са останали без успех. Нито Джейн, нито мистър Бенет изглеждаха притеснени от гнева на семейство Уикъм. И двамата уверяваха Елизабет, че много бързо могат да осуетят всякакви опити от страна на Лидия. Елизабет се успокои и скоро реши, че Дарси е напълно прав, а семейство Уикъм не заслужават никакво внимание.
Когато Ричард Гарднър се върна от Бирмингам, в Оукли вече го очакваха две предложения. С първото, което той прие като голяма чест, го канеха да се срещне с група църковни деятели, общински служители и земевладелци, които били чули добри отзиви за работата му в Бирмингам и имали подобни планове и за Дарби. Лорд Дарби бил заявил, че е заинтересован от подобряването на бита и здравето на арендаторите си и възможността за подкрепа от негова страна обнадеждила по-заможните жители на Дарби и редактора на вестник „Пионер“, които многократно били правили неуспешни опити да осигурят по-добри грижи за здравето и образованието на децата в областта. След като изпрати положителен отговор, Ричард отвори и второто писмо — покана за вечеря в Пембърли, която несъмнено щеше да бъде истинско удоволствие за него. Братовчедка му Елизабет предлагаше да остане до сутринта, ако желае, тъй като имало много въпроси за обсъждане „във връзка с болницата и други проблеми“. След което продължаваше:
„Каси и Уилям ме помолиха също така да ти напомня да не забравиш творбата на мистър Менделсон, която явно си обещал да им донесеш. Откакто бяхме на негов концерт в Лондон, все за това говорят. Не вярвам някой от тях да има достатъчно умения да изпълни великолепното «Capriccio Brillante», но са решени да опитат.“
Тъй като сестра му Емили се беше върнала в Оукли, за да прекара няколко дена с родителите си, както правеше от време на време, Ричард вечеря заедно с Дарси, Елизабет и сър Томас Камдън. Те проявиха сериозен интерес към работата на Ричард, който за много кратко време беше превърнал една занемарена лечебница в детска клиника. Голяма част от вдъхновението и средствата за това той дължеше на приятеля си Пол Антоан, който непоколебимо беше решил да вложи част от собствените си средства в обновяването на това западнало място. Когато Ричард спомена за поканата да разговаря с влиятелните жители на Дарби, сър Томас остана много впечатлен.
— Изглежда, се касае за работа.
— Може би най-накрая са започнали да разбират колко важни са условията на живот и грижите за здравето на хората в едно населено място — каза Ричард, изтъквайки, че години наред се води отчаяна битка с нищожен успех.
Дарси мигновено го подкрепи.
— Винаги съм смятал, че не можем да изградим силна държава, ако хората, което вършат най-тежката работа — фермерите миньорите, работниците във фабриките и т.н. живеят в нехигиенични условия, без училища и медицински грижи. Фицуилям апелира към признаването на тези нужди от години, както и Томас, благодарение на вестника си, но за съжаление нито торите преди, нито сегашните управляващи са готови да вложат необходимите средства, защото това би означавало по-високи данъци за средната класа, която ги подкрепя.