На лицето му бяха изписани и изненада, и вълнение. Елизабет очакваше отговор, но когато отговор не дойде, продължи:
— Ричард, помолих те да ми кажеш истината, защото трябва да знам — дори и само заради това, че много обичам сестра ти и се чувствам отговорна за нея, докато живее тук, в Пембърли. Моля те, кажи ми какво се случва? Убедена съм, че са влюбени или че скоро ще бъдат. Пол споделял ли е с теб? Какви са намеренията му, възможностите му? Как ще живеят, ако се оженят?
Ричард се поколеба за миг, после отговори:
— Няма как да се оженят.
Тонът му беше толкова категоричен, че хвърли Елизабет в пълно недоумение:
— Какво искаш да кажеш? Има ли някаква пречка?
— Да, има, и те и двамата са напълно наясно с нея. Очевадно е, че много се обичат — уверен съм, че е така, но и двамата знаят, че и дума не може да става за женитба.
Лицето и гласът на Ричард бяха толкова мрачни, че Елизабет едва посмя да продължи.
— Защо? Какво е извършил? — представила си беше младия французин в ужасяващия образ на беглец от закона.
— Нищо — отвърна Ричард. — Пол не е направил нищо лошо. Но не може да се ожени нито за Емили, нито за което и да е друго момиче, защото е болен — умира от туберкулоза и едва ли ще доживее до следващата зима.
Елизабет онемя. Приседна върху канапето в отдалечения край на стаята, а умът й трескаво запрепуска (слава Богу, че Уилям и Касандра бяха напълно погълнати от опитите си да извлекат музика от пианото). Наясно беше, че Пол не е в идеално здраве. Беше блед и напоследък кашляше доста често, но за туберкулоза тя никога не беше и помисляла дори. Когато се окопити, първата й мисъл беше за Емили:
— Емили знае ли?
Ричард кимна печално.
— Да, винаги е знаела, майка и татко също — поясни той и после продължи: — Когато бях в Париж и завършвах обучението си, живеех при семейството на Пол. Приеха ме като собствен син. Пол също учеше — за аптекар. Дори тогава здравето му не беше в добро състояние и бяха преценили, че не притежава нужната устойчивост, за да учи медицина, въпреки че безспорно беше достатъчно умен за това.
Говореше тихо и Лизи с мъка долавяше думите му.
— Когато баща му почина, Пол наследи почти цялото му състояние — всичките му сестри бяха сполучливо омъжени и се бяха установили в провинцията. Майка му, която също имаше много крехко здраве, ме помоли да се грижа за него. Тя добре знаеше, че синът й е не само болнав, но и твърде доверчив, което лесно можеше да го превърне в жертва на мошеници и шарлатани. Обещах й, че ще направя всичко по силите си, не просто защото двамата с него бяхме близки като братя, но и заради добротата и щедростта на цялото семейство към мен. Скоро след това, когато вече почти бях завършил обучението си и се приготвях да се връщам у дома, майката на Пол също се спомина. Останал съвсем сам в Париж, той ме помоли да дойде с мен в Англия и да ми помага в работата. Заяви, че не иска никакво заплащане — разполагаше с достатъчно средства и дори предложи да се включи с известна сума, когато започвах да практикувам.
Елизабет се обади:
— А тогава ти знаеше ли, че е болен от туберкулоза?
— Съвсем не. По това време той имаше чести дихателни проблеми, но това не е нещо необичайно за Европа. Няколко месеца след пристигането ни в Англия обаче, след като състоянието му не се подобри, аз го отведох при един колега и тогава опасенията ми се потвърдиха. Страдаше от форма на туберкулоза — не от скоротечната форма, която отне живота на Кийтс, но въпреки това беше обречен на бавна и сигурна смърт.
— Наистина ли няма лек? — прекъсна го Елизабет, изумена и невярваща.
Ричард поклати глава:
— Ако имаше, още много животи щяха да бъдат спасени.
И продължи, изброявайки значителен брой видни личности, покосени от тази болест — от младата дъщеря на крал Джордж III до великия германски композитор Карл Мария фон Вебер, който беше разтърсил английската публика по време на триумфалното си гостуване и малко след завръщането си в Германия беше починал.
— И, естествено, има хиляди обикновени мъже, жени и деца, застигнати от същата злочеста съдба — добави Ричард.
— Нищо ли не може да се направи, за да им се помогне?
— Почти нищо, ако живеят, както повечето бедни хора, в нехигиенични и претъпкани помещения, недохранени и изтощени от работа.
— Ами Пол?
— Няма лек за него, но можем да вземем известни мерки, за да удължим живота му и да му осигурим спокойствие. Чистият въздух, движението, питателната храна, приятелската подкрепа и добрата компания със сигурност ще му се отразят добре. Всъщност той значително се подобри през изминалото лято, но откакто се случи онзи инцидент на пътя за Матлок, когато той работи наравно с мен за спасяването на пътниците, не може да се отърве от тежката кашлица, която разви, след като се простуди.