— А сватбата? Тя как беше организирана?
— Д-р Дженкинс и Кити бяха невероятни. Те организираха всичко. Церемонията беше съвсем скромна, в присъствието само на най-близките. Джейн и Бингли бяха там, разбира се; Каролайн и Фицуилям дойдоха направо от Лондон. Емили изглеждаше прелестно и ако ги бяхте видели, щяхте да кажете, че са честита двойка, която има цялото щастие на света пред себе си — изумително беше.
Заминали бяха още на следващия ден с частен превоз, а Ричард ги беше придружил, за да бъде сигурен, че всичко е наред.
— Къде са сега? — попита Елизабет.
— Наели са къща в околностите на Рим — трябва да бъде достатъчно близо, за да може докторът да ги посещава редовно — поясни Ричард.
— Ще му помогне ли това наистина? — настоя тя.
— О, да, вероятно ще удължи живота му с няколко месеца. А освен това хубавият климат ще направи престоя му още по-приятен. Слънцето и сухият, свеж въздух ще му се отразят чудесно. Със сигурност по-добре от Средна Англия през зимата.
Гласът на Ричард издаваше чувствата му, независимо от опитите му да запази хладнокръвие. Освен пациент Пол беше и негов приятел. А сега — и съпруг на сестра му.
На следващата сутрин по време на закуска Касандра и Уилям, които бяха дочули шушуканията на камериерката предишната вечер, бяха информирани за женитбата на Емили и за някои от причините, довели до нея. Те зададоха няколко въпроса и след като получиха директни и откровени отговори от родителите си, реакциите им бяха впечатляващи. Касандра заяви, че Емили е направила нещо много смело и благородно — щедър жест, израз на истинска любов. Уилям се съгласи с нея, макар и да не можеше да разбере напълно защо времето в Рим е по-добре за Пол, отколкото времето в Дарбишър или Бат. Надяваше се това да означава, че Пол ще оздравее, и добави, че Емили много ще му липсва. Елизабет беше доста изненадана. Позицията им, неповлияна от предразсъдъци, беше в пълен контраст с нейните собствени реакции.
В разговора си с Дарси по-късно тя призна, че се е засрамила от себе си.
— Питам се, мили, дали не ставам коравосърдечна и безчувствена? — възкликна тя и когато той й отвърна с недоумение, продължи: — Вероятно и аз, като Каси, бих могла да мисля, че постъпката на Емили е смела и самоотвержена — образец на истинска любов. И все пак продължавам да виждам само безразсъдството и болката, която със сигурност ще сполети не само нея, но и семейството й, родителите й, които ще бъдат съкрушени. Знам, че е на двадесет и шест и има пълното право да взема решения сама, но все ми се иска да съм била там, за да я посъветвам.
Лицето на Дарси беше особено сериозно. Елизабет добре познаваше това изражение — почти винаги то означаваше, че съпругът й не е съгласен с нея. И все пак, когато заговори, гласът му беше кротък и благ:
— А пък аз съм доволен, че не сме били тук, Елизабет, и че Емили е могла да вземе решение, необезпокоявана от мненията и съветите на който и да е от нас, пък били те и най-добронамерени. Не бих искал да се чувствам виновен, че съм утежнил още повече състоянието на една млада жена, която приема, че най-важното нещо в живота й е да даде малко топлота и спокойствие на мъжа, когото обича, защото, както самата тя казва в писмото си, той се нуждае от тях повече от всичко на света.
— Но, Дарси, не можеш да смяташ, че е постъпила правилно, като се е омъжила за Пол — та той умира! Със сигурност е имало и други начини да му помогне. Знам, че го обича, но трябва ли да жертва целия си живот, за да му даде утеха за кратко?
На мига съжали за суровите си думи и й се прииска да можеше да не ги е изричала. Дарси също ги чу, но познаваше съпругата си твърде добре, за да ги приеме за чиста монета. Знаеше, че те са резултат от тревога и загриженост за Емили, която и двамата много обичаха. В тона му имаше толкова топлота, че и дума не можеше да става за порицание:
— Елизабет, този въпрос нито е справедлив, нито пък подхожда на твоята щедра и любяща природа. Познавам те твърде добре, за да приема, че наистина мислиш това, което току-що изрече. И все пак, позволи ми да разсея опасенията ти.
Застанали бяха в личната си дневна до прозореца, от който се откриваше изглед към парка. Докато Дарси говореше, Елизабет продължаваше да съзерцава слънчевия пейзаж навън, притеснявайки се да обърне поглед към него.
— Лизи, когато ние с теб решихме да се оженим, и двамата пренебрегнахме мнението на околните, включително и мнението на моята леля и на твоя баща, всеки от които имаше своите резерви, основавани на виждането им за характерите и поведението ни. А нас не ни интересуваше нищо, освен любовта, която изпитвахме един към друг. Нищо друго! Как тогава можем да съдим Емили за това, че е последвала сърцето си? Помисли и за друго — тя не е действала неразумно в материално отношение — както ме увери Ричард, Пол има значително наследство, което впоследствие ще остане за Емили. Така е било и договорено преди самата сватба. Ако се замислим за характера и потеклото му, те са безупречни. Ричард много го цени и със сигурност, ако беше в добро здраве, нямаше да имаме нито едно възражение срещу него. Всъщност, Елизабет, ако, венчавайки се, си обещаваме да се обичаме и в болест, и в здраве, то можем ли да съдим Емили, че изпълнява този обет? Тя е постъпила така единствено и само с най-благородни намерения. А какво можем да кажем за някого, който би изоставил партньора си, защото се е оказал в същото положение? Няма ли да го заклеймим най-сурово?