Елизабет мълчеше, силно смутена от тежестта на доводите му и от категоричността в гласа му. Той говореше тихо, но със сериозност, която приковаваше вниманието.
— Безпокои ме единствено мисълта за мъката, която смъртта му ще й причини, но това е избор, който Емили сама е направила. Приела е, че страданието, което ще изпита, когато той си отиде, е част от любовта, която двамата споделят сега, докато са живи. Нямаме право да ги съдим, вместо това трябва да положим усили да им помагаме по всякакъв възможен начин — продължи той.
Елизабет прие думите му безрезервно. Тя самата се беше борила с предразсъдъци и злонамереност и посредством свои брак и брака на Джейн беше видяла отвоювана гордата си вяра в превъзходството на характера и ясните принципи. Сега Дарси, чиято сила се коренеше в постоянството и почтеността му, й беше припомнил в какво си струваше да се вярва.
Благодарна за намесата му, Елизабет отмести погледа си от прозореца и вдигна очи към него, при което забеляза колко се беше променил с възрастта. Волевата брадичка и изтънчените му черти все още правеха впечатление, но тъмните му очи бяха станали по-топли, а преживяното през годините беше смекчило изражението му — силата и упоритостта бяха все така явни, но надменността отдавна беше отстъпила място на уважение и внимание към околните и на едно искрено великодушие, което винаги й беше доставяло радост. Елизабет се пресегна към ръката му и заговори развълнувано:
— Много си прав, мили, никога не бих допуснала, че мога да критикувам действията на Емили, ако са основани на такива благословени добродетели като безрезервна любов и всеотдайност. Ако Емили никога вече не обикне друг мъж през живота си, поне ще пази спомена за любовта, която е споделяла с Пол, без значение за колко кратко е било. Никой от нас, най-малко пък аз с моя пословичен стремеж към независимост, имам правото да я порицавам. Трябва да ти благодаря затова, че толкова деликатно ми подсказа колко много съм сгрешила. Съжалявам!
Дарси я притегли към себе си и я задържа в прегръдка. Беше дълбоко развълнуван от разкаянието й, но не и изненадан. Познавайки я добре, той разбираше мотивите й и приветстваше честността и искреността, с които си беше признала грешката. Обичта и загрижеността й към Емили и родителите й, към които и двамата бяха сърдечно привързани, бяха породили първата, явно несъзнателна реакция. Въпреки това Елизабет, сама способна на дълбока любов и преданост, не можеше да отрече превъзходството на такава безкористна любов, каквато Емили беше показала. Тя толкова безусловно прие оценката на съпруга си, че когато на следващия ден се отправиха към Ламбтън, взе да се притеснява дали ще бъде способна да успокои леля си, очаквайки да я завари потънала в мъка заради женитбата на Емили и отчаяно нуждаеща се от утеха.
За нейна изненада семейство Гарднър ги посрещнаха много по-спокойни от очакваното. Търсейки обяснение за овладяността им, Елизабет не се наложи да стига много далеч или да чака много дълго. Докато донесат чай и сладкиши, мистър Гарднър покани Дарси да види една нова кола, с която се беше сдобил, а мисис Гарднър се качи заедно с Елизабет на горния етаж, където й показа едно писмо, гъсто изписано с почерка на Емили. Изпратено от Рим, то беше адресирано до Ричард, но явно беше мислено като обръщение към цялото семейство.
След като първо отправяше най-сърдечна благодарност към брат си за всичко, което беше направил, за да им помогне, и молеше за прошка, че е причинила толкова болка на него и на милите си родители, тя продължаваше да разказва в най-дребни детайли за това как са се настанили, колко щедри и добри са италианските им съседи и не на последно място — каква промяна е настъпила в Пол само за една седмица, благодарение на топлото време и постоянното слънце.