— Тази коварна болест често заблуждава така — обясни той, — понякога изглежда, че се оттегля, и за известно време пациентът значително се подобрява, но винаги се завръща, често с удвоена сила.
Виждайки разочарованието, изписало на лицето й, той веднага додаде:
— О, мила братовчедке Лизи, съжалявам. Не трябваше да бъда толкова рязък. Говоря като лекар.
Макар и натъжена, Елизабет беше доволна да чуе истината. Но също така се безпокоеше за леля си.
— Не казвай на майка си това, което току-що каза на мен, Ричард. Тя възлага големи надежди на добрите вести от Емили — помоли тя и той се съгласи.
— Знам, че мама много се радва на новините за подобряващото се здраве на Пол и трябва да призная, че сърце не ми даде да й кажа истината. Пред татко обаче съм намекнал, че не бива да бъдат много оптимистично настроени. Надявам се да мога да пътувам до Италия през ноември и да мога да кажа точно какво е състоянието му.
Докато го слушаше, Елизабет се замисли в какъв чудесен млад мъж се е превърнал. Спомни си буйното момче, което играеше на криеница с кроткия си по-малък брат в Лонгборн и нерядко го изпреварваше, като се скриваше така, че някой не успяваше да го намери. Сега, вече на двадесет и пет години, уважаван член на общината, той беше много достоен и млад мъж — лекар със социално съзнание и желан ерген!
В този ден той беше дошъл рано, за да вземе Касандра, която беше обещала да помогне на сестра му Каролайн за организирането на един благотворителен концерт. Самият той — харизматичен и с живо чувство за хумор, беше много търсен от сестра си, която се беше посветила на агитациите за реформа на съпруга си и често разчиташе на подкрепата на обаятелния си и начетен брат за провежданите събрания.
Тази вечер всички щяха да вечерят заедно със семейство Фицуилям и Каси, сложила новата си шапка и особено очарователна с нея, попита дали на вечерята може да има музика танци. Ричард отговори:
— Ако искаш да танцуваш, Каси, уверявам те, че ще има.
Докато той се качваше в двуколката си, Елизабет му напомни, че разчита на помощта му за Панаира по случай жътвата през октомври, особено сега, когато Емили я нямаше. След като я увери, че за нищо на света няма да го пропусне, Ричард потегли надолу по алеята през парка, а Елизабет и Уилям го изпратиха с поглед.
Обръщайки се към сина си, който беше застанал наблизо — с разбъркани медено руси коси, примижал на ярката слънчева светлина, Елизабет попита дали и той не би искал да дойде на вечерята. Уилям отказа.
— Не, мамо, обещал съм на мистър Кларк едно есе за Езерната школа, което трябва да довърша днес, а и трябва да се поупражнявам с Моцартовата соната, преди мистър Голдман да е дошъл за урока ми утре.
Майка му се пошегува:
— О, милото ми дете, колко усилена работа те чака с всички тези неща, които толкова много обичаш — внимавай да не се преумориш!
Уилям се разсмя и я прегърна, след което изтича нагоре по стълбите, а тя с усмивка видя как подир него се качи една прислужница, носеща поднос с храна, която трябваше да му стигне за по-голямата част от предобеда.
Хубавите отношения с децата й даваха на Елизабет голямо удовлетворение и щастие. Докато беше по-малък, Уилям, чиято чувствителна и кротка природа отначало затрудняваше общуването между него и баща му, беше по-привързан към майка си, през последните няколко години обаче тримата бяха станали много близки. Веселият нрав на Касандра и деликатността на Уилям бяха еднакво ценени и приемани от родителите им, които никога не бяха оставяли децата си да се съмняват в обичта им. Дарси беше израснал, лишен от такава обич, а самата Елизабет се беше зарекла, че стане ли майка, ще я осигури на децата си в пълен размер.
Седмицата преди Панаира по случай жътвата и бала в Пембърли беше най-напрегнатата в целия живот на Елизабет. Тя не помнеше някога да е имала толкова много работа и да е била толкова необходима. И можеше да бъде изключително горда с безупречната организация на двете събития, осъществена с помощта на Каролайн и Касандра и на особено чевръстите и добре обучени прислужници в Пембърли.
Джени, която беше нейна лична прислужница години наред, наскоро се беше омъжила и се готвеше да заеме мястото на леля си — икономката мисис Ренълдс. През последните две седмици тя беше помагала на Елизабет за всички детайли около вечерята и бала, докато съпругът й — управителят на Дарси, се беше заел с подготовката на всичко, свързано с панаира. Елизабет въобще не беше предполагала, че първият панаир в Пембърли ще предизвика толкова голям интерес в общината. Арендаторите, занаятчиите, работниците във фермите, прилежащи към Пембърли и имението Камдън, та дори и онези от по-далеч — от Ламбтън, Матлок и Бейкуел, всички бяха изявили желание да участват и затова по ливадите имаше десетки постройки и навеси с дървени маси, върху които бяха подредени множество изделия, произведени и изложени с радост. Включен беше всеки, който имаше някакво умение или стока за показване и продаване: дърводелски и кошничарски изделия, играчки, сечива, изобилие от земеделска продукция, мед, сладка, консервирани и сушени плодове и зеленчуци, а също и кошници с плодове, цветя и пресни зеленчуци от градините. Имаше дори няколко картини с пейзажи от Пийк дистрикт и Давдейл, както и пъстроцветни плетени килими и бродирани ленени тъкани.